— Докато се роди детето. Не по-дълго.
— А детето?
— Предполагам, че Стюарт ще преговарят за правото му на наследник.
— Ще се съгласим ли?
— Откровено казано, що се отнася до това, не виждам друга възможност. Плащаме сега, което те няма да приемат, или по-късно. Поне племето ще остане невредимо. В бъдеще на нея няма да й бъде позволявано да се приближава до селото. Ако се наложи, ще наемем бяла охрана.
— Съществува възможност Валери да не приеме развод.
— Мога да убедя някой съдия, който да даде развод по подходящи подбуди. Законът за развода се поддава на тълкуване. Да не обесиш индианец, който е изнасилил бяла жена, е друго нещо. В най-лошия случай можем да получим развод другаде.
— Всичко е много несигурно.
— Всичко, освен че Сивия орел и Ловеца на бизони ще бъдат обесени със сигурност, ако не се ожениш за нея. Но първо ще опитаме със съдиите и с по-голяма сума.
— Ще поговоря с нея.
— Струва си да се опита.
— Не могат ли Валери и баща й просто да изчезнат. Нямам предвид завинаги, въпреки че изкушението е голямо, но да речем, едно пътуване до Европа за десетина години?
— Би било възможно, когато аз бях млад — меко отговори Хейзард. — Тогава беше прието човек да отмъщава на враговете си. Това се очакваше от него. Но тя е жена. Тогава, както и сега, това променяше обстоятелствата: не можеш да воюваш срещу жени и деца. — Той се облегна назад в креслото си и уморено затвори очи. — Ще опитаме — измърмори той — да се договорим с — тези хора но начина на белия човек. — Главата му се изправи, очите му се ококориха и гласът му придоби решителната твърдост, която беше всявала страх у мнозина. — Обещавам ти, женитбата ще бъде кратка.
— А ако разводът не може да се уреди мирно и тихо? — Трей все още лежеше проснат в креслото си. Сбитите мисли на баща му не го задоволяваха, недоволството обезсилваше тялото и ума му.
— Както към Джейк Полтрейн, и към Стюарт ще приложим средствата на абсароки. Ти разбираш… — Хейзард разтърка очите си с ръка и дълбоката му въздишка разкъса тишината на стаята. — Ще решиш сам дали да направиш тази… саможертва заради племето си. Но ти обещавам… Заклевам ти се с честта си на войн, че щом веднъж изпълниш дълга си, ако методите на жълтооките не дадат резултат, методите на абсароки ще бъдат използувани с цялата им сила, за да те отърват от една нежелана жена.
Трей разбираше, че баща му не го насилва да се ожени за Валери. Той разбираше също така, че честта го изискваше. Животът на Сивия орел и на Ловеца на бизони беше изложен на риск.
— Преди да кажа каквото и да е на Емпрес, бих искал да видя Валери. Утре сутринта. Може би тя ще промени решението си. — Беше просто механична, инстинктивна реакция, необоснована от какъвто и да е разумен мотив и подхранвана от силна омраза. — Може би аз мога да я убедя — добави той, без нищо в отпуснатата му фигура да помръдне, освен мигновения заплашителен проблясък в сребристите му очи — да я накарам да промени решението си.
— Надявам се — каза Хейзард с глас внезапно пресипнал от изтощение.
Когато на следващата сутрин Трей беше въведен в салона, Валери го посрещна любезно и дружелюбно, сякаш тя и семейството й не бяха отправяли никакви заплахи за изнудване.
— Станал си много рано — каза тя с ниския си, зноен глас. — Закусил ли си? Искаш ли кафе?
Трей стоеше гърбом към вратата, която твърдо беше затворил зад себе си.
— Искам главата ти на сребърен поднос, Валери — изръмжа той. — Ще ми направиш ли тази услуга?
— Наистина, скъпи, винаги си имал страховито чувство за хумор — упрекна го тя с онзи сладък глас на хубавица от Юга, който използуваше в такива случаи. — Ела. Седни и ми кажи как си. Както виждам, чудесно си се възстановил след… ъъъ, лошия ти късмет в бара на Лили. — Сините й очи бавно обходиха високата фигура на Трей. С изключение на зеления цвят на реверите на жилетката си и на блестящия златен амулет на врата си, той беше облечен в черно. Дългата му гарванова коса беше прибрана зад ушите и подчертаваше високите му скули и суровата красота на лицето му. Сребристите му очи бяха студени.
Сигурна в своето положение, тя пренебрегна заплахата в стойката и изражението му. Държеше всичките козове в ръцете си.
Той беше дошъл при нея.
— Ела, седни — повтори тя и деликатно потупа синьо-зелената дамаска на дивана, на който се беше разположила внимателно, така че да изложи на показ всичко, което си заслужаваше да се види. Вълненият й прасковен халат стоеше ефектно на лъскавия аквамарин, помисли си тя. Беше права. Така изглеждаше почти гола.