— Ние го превърнахме в действителност, а и тези трудности няма да са вечни. Но засега можем да си отдъхнем и да се насладим на наградите. — Говорех храбро, стараейки се да не издам страховете, които ме глождеха. След като видях реакциите на баща й, на моя баща и дори на Уесли, имах неприятното предчувствие, че скоро няма да се сдобием със спокойствието, за което Сидни толкова копнееше. Но нямах намерение да го издавам. Поне не тази вечер. — А аз имам наум няколко „награди“. Освен ако не искаш да поспиш.
Тя обви ръце около врата ми и ме целуна леко по устните.
— Зависи. Надникна ли в аптеката на път за магазина за вино?
— Да съм надникнал? По дяволите, аз изкупих целия магазин, Сидни. Няма да допусна да се повтори последният път.
Тя се засмя и ми позволи да я положа върху леглото, където започнах вълнуващия, макар и малко труден и озадачаващ процес на събличането на това сложно творение на шиваческото изкуство. Обаче наградата за усилията ми се оказа най-възхитителното и сладко удоволствие, което бях изпитвал в живота си. А когато по-късно заспахме в обятията си голи, само по венчални халки, аз знаех, че си струваше всички усилия. Всички преживявания и сурови изпитания, довели до този съвършен момент. Ние бяхме там, където бяхме предопределени да бъдем.
Часове по-късно се събудих от чукане по вратата и нежния глас на майка ми:
— Ейдриън? Имаш посетители.
Сидни се размърда в ръцете ми — прекрасна и спокойна. Лъчите на късното следобедно слънце проникваха през щорите и осветяваха деликатните й черти. Беше толкова прекрасна и секси, че тъкмо се чудех дали да се престоря, че не съм чул майка ми, когато се разнесе второ, много по-настоятелно почукване.
— Ейдриън? Сидни? Роуз е. Трябва да поговорим.
Това разсъни Сидни и всички мои надежди за една романтична сутрин тутакси отлетяха. Облякохме сме набързо и излязохме от спалнята в дневната на апартамента. Там седеше майка ми в компанията на Роуз и Дмитрий. Аз тъкмо отворих уста, за да скастря Роуз, задето няма търпение да чуе историите за нашите вълнуващи приключения… когато видях лицето й.
— Какво се е случило? — попитах.
Двамата с Дмитрий се спогледаха.
— Джил е изчезнала.
— Какво имаш предвид под „изчезнала“? — настръхнах аз. — Джил все още е в училището. Вчера ми изпрати есемес. Тя уреди нашето пътуване.
— И тримата й пазители, дампири, са били с нея в кампуса. Анджелина дори е била в стаята й, когато е била отвлечена.
— Почакай… да не би Анджелина да е видяла какво се е случило? — изумих се аз.
— Не — поклати глава Дмитрий. — Точно това е най-странното. Когато Анджелина си е легнала, Джил е била в стаята… а когато се е събудила, вече я е нямало.
— Тя не е видяла, нито е чула нещо. Джил е изчезнала като с магическа пръчка. — Роуз щракна с пръсти за по-голям ефект. — Анджелина се чувства ужасно. Съсипана е.
Усетих стягане в гърдите и стаята сякаш се залюля. Джил… е изчезнала? Не беше възможно. Не и след всичко, което направих за нея. Аз я върнах в света на живите! Това не би могло да се случва. Имаше някаква грешка. Еди не би допуснал това да стане.
Виждаш ли? — обади се леля Татяна я главата ми. — Казах ти, че никога няма да имаш покой. По един или друг начин, винаги нещо ще те измъчва. Добре, че имаш мен, за да ти помагам.
Сидни се отпусна на един стол и сключи ръце в скута си.
— Анджелина се чувствала ужасно? Аз се чувствам ужасно! Джил беше моя отговорност, единствената причина да ме изпратят там! Ако не бях заминала…
— Не започвай с това — предупредих я и я прегърнах. Исках да успокоя и себе си, и нея. — Защото ти не си заминала. Ти беше отвлечена. Няма начин случилото се да е по твоя вина. — Извърнах се отново към останалите, отчаяно опитвайки се да проумея тази нова трагедия. Ако мога да мисля логично, няма да изпадна в паника. — Трябва да я намерим. Разполагате ли с някакви следи?
— Не още, но хората ни претърсват мястото като луди, търсейки някаква улика. — Роуз въздъхна обезсърчено. — Оставаше само още един месец до завръщането й в двора.
— Е, ние ще отидем да помогнем — заявих. — Уредете ни полет до там. — Сидни закима енергично.
— Да не би да сте откачили? — възмути се Роуз. — Не ми отговаряйте. Вие, приятели, няма да ходите никъде. Точно в момента там не можете да направите нищо.
— Освен това закрилата, за която толкова усилено се борихте миналата нощ, не важи извън територията на кралския двор — напомни ни Дмитрий. — Двамата трябва да останете тук — заради собствената ви сигурност — докато се вземат допълнителни предпазни мерки. А и не желаем да се насочи ненужно внимание към Джил. — Той погледна към майка ми. — Това означава, лейди Ивашков, че току-що чутото не бива да излиза от тази стая. Никой не знае, че Джил е изчезнала, защото, докато я няма, не можем да докажем дали е жива, или мъртва. А ако не можем да го докажем…