Павел копнееше да зърне свободните конници — казаците, които князът бе наел за кампанията срещу цяла река злато. Не че се надяваше много, че баща му може да е сред тях. Част от него разбираше тъгата в очите на дядо му, която се появяваше винаги, когато говореше за храбрия младеж, заминал да стане един от тях. Павел беше виждал майка си да плаче, когато си мислеше, че е сама. Бяха оставили Краков с желанието да си купят собствена земя, но селският живот се оказа само на една крачка от гладната смърт и не носеше никаква радост. Ако не друго, руските селяни бяха по-зле и от онези, които бяха оставили в родината си.
Винаги имаше хора, които заминаваха за Киев или Москва в търсене на работа. Обещаваха, че ще пращат пари на семействата си, но малцина го правеха, а още по-малко бяха онези, които се завръщаха. Поклати глава. Не беше дете, надяващо се на поне мъничко истина във всички лъжи. Имаше меч и щеше да се бие за княза заедно с тези груби и свирепи ездачи. Усмихна се, развеселен от самия себе си. Все още щеше да търси лицето на баща си сред тях, уморено и състарено, с късо подстригана коса, за да се предпази от въшките. Надяваше се, че ще успее да го познае след толкова много време. Казаците бяха някъде извън укреплението и яздеха в снега.
С настъпването на утрото студът стана пронизващ, земята бе на киша от краката на хора и коне, Павел разкърши рамене и изруга, когато някой го блъсна отзад. Харесваше му да ругае. Мъжете около него използваха думи, каквито не беше чувал никога, и той изръмжа доста добро проклятие на незнайния натрапник. Раздразнението му изчезна, когато видя, че го е блъснало някакво момче — носеше купа тестени топки, пълни с месо и билки. Ръцете на Павел бяха бързи и той успя да отмъкне две от димящите лакомства, докато слугата се провираше покрай него. Момчето изруга при кражбата, но Павел не му обърна внимание и бързо лапна едната топка, преди някой да го е забелязал и да му е отнел плячката. Вкусът беше превъзходен и сокът потече по брадичката му и под плетената ризница, която бе получил тази сутрин. Тогава се беше почувствал като мъж, годен да носи мъжки товар. Отначало си мислеше, че ще се уплаши, но в укреплението имаше хиляди войници и още много казаци отвън. Те не изглеждаха уплашени, макар мнозина да бяха смълчани, с напрегнати лица. Павел не разговаряше с онези, които имаха бради или буйни мустаци. Надяваше се един ден и самият той да има мустак, но над горната му устна все още не растеше нищо. Помисли си с вина за бръснача на баща си в плевнята. През последния месец всяка вечер тайно го беше прокарвал по бузите си. Момчетата от селото казваха, че от това космите растели по-бързо, но при него почти нямаше признаци за подобно нещо. Поне засега.
Някъде в далечината прозвучаха рогове и навсякъде около него мъже започнаха да крещят заповеди. Нямаше време да изяде втората тестена топка, така че я пъхна под кожения си елек и усети как топлината й плъзва по кожата му. Искаше му се дядо му да беше тук да го види. Старецът беше заминал да събира дърва, за да не им се налага да излизат надалеч по-късно, когато зимата стегне хватката си още повече. Естествено, майка му плака, когато Павел доведе при задната врата набиращия войници от името на княза. Пред него тя не беше в състояние да му откаже, точно както го беше замислил. Павел бе тръгнал гордо зад набиращия и все още си спомняше съчетанието от възбуда и нервност по лицата на другите по пътя. Почти всички бяха по-големи от него, а на един брадата му стигаше чак до гърдите. Беше разочарован, че не видя сред тях други младежи от селото. Несъмнено се бяха изпокрили, за да не ги вземат във войската. Беше чул, че момчетата се спотайвали в плевните и в оборите, за да избегнат призива на княза. Техните бащи обаче не бяха казаци. Павел не беше погледнал назад — е, направи го, но само веднъж. Майка му беше излязла до края на селото и бе вдигнала ръка да го изпрати. Надяваше се, че дядо му ще се гордее, когато научи. Не бе сигурен как ще реагира старецът, но поне щеше да му се размине боят, ако новината го ядосаше. Ухили се, като си представи как дъртият дявол стои на двора сред кокошките и няма върху кого да стовари колана си.
Нещо ставаше, това поне беше ясно. Павел видя стотника да минава наблизо. Той бе единственият командир, когото познаваше. Изглеждаше уморен. Инстинктът накара Павел да го последва. Ако предстоеше да излязат, трябваше да е със своята стотна, така му бяха казали. Не познаваше никого от нея, но стотникът му явно знаеше накъде отива. Заедно минаха покрай портата и стотникът най-сетне го видя и каза: