Руските конници се понесоха сляпо напред, вдигнали високо щитове и приведени колкото се може по-ниско. Двете крила щяха да се сблъскат до укрепеното градче и Бату се премести в предната редица. Хората му очакваха да го видят там след безразсъдната атака срещу руския княз и сърцето му заби по-бързо, когато се озова срещу врага, заобиколен от тумана си.
Стрелбата не прекъсваше нито за миг. Монголските конници вече не пускаха стрелите си във високи дъги, а започнаха да подбират мишените си. Нападащите руси не бяха облечени в стомана като личната дружина на княза. Субодай трябваше да се погрижи за онези в центъра. Казаците продължаваха да падат под пороя стрели, който отнасяше хора и коне.
Бату откри, че колчанът му е празен. Намръщи се и закачи лъка на куката на седлото. Изтегли сабята си и цялата редица направи същото. Руското крило беше сериозно очукано, стотици неприятели бяха останали да лежат зад атакуващите. Останалите живи продължаваха да препускат напред, но мнозина бяха ранени и се олюляваха в седлата, дробовете им се пълнеха с кръв от забитите в гърдите им стрели. Въпреки това не се отказваха и монголите ги съсичаха в движение, нанасяха удари с бронирани юмруци и налакътници, използваха мечовете си със смъртоносна точност.
Туманът помете остатъците от крилото и продължи покрай стените на укреплението. Бату зърна за миг как грамадната му порта се отваря, но в следващия момент тя се озова зад него и той преследваше враг, който почти висеше от седлото си и се мъчеше да се измъкне. Монголските воини дюдюкаха и се хвалеха кой е избил повече неприятели. Бату усещаше гордостта и радостта им, когато му кимаха. Това бе най-хубавият момент — когато врагът бе пръснат и можеха да го гонят като овце.
Портата се отвори и Павел бе изблъскан на ярката светлина. Под лъчите на изгряващото слънце снегът бе ослепителен. Той примигна от объркване и страх. Крещяха твърде много хора и не можеше да разбере нищо. Изтегли меча си и тръгна напред, но човекът пред него внезапно спря. Беше онзи, който преди малко бе споменал камшиците.
— Върви де! — извика му Павел.
Отзад вече го бутаха. Мъжът с изпочупените зъби плю в снега, взрян в монголската войска, която връхлиташе срещу тях. Копията се сведоха надолу като едно.
— Исусе Христе, спаси ни — промърмори мъжът и Павел не разбра това молитва ли е, или ругатня. Чу как онези зад него подемат боен вик, за да се окуражат едни други, но гласовете бяха слаби и Павел усети как ръцете му отмаляват, как стомахът му се свива.
Монголската редица ставаше все по-голяма, с приближаването й земята под краката им затрепери. Хората се заспоглеждаха. Командирите крещяха, пръскаха слюнки и сочеха към монголите. Колоната продължаваше да се движи, неспособна да спре, тъй като онези отзад продължаваха да се натискат да излязат.
— За княза! — изкрещя някакъв командир. Малцина подеха вика му, но гласовете им бяха слаби и скоро заглъхнаха. Монголският туман се приближаваше като черна вълна, която щеше да ги помете.
21.
Хаджиун чу смеха много преди да види групата. Трепна, когато болният му крак го прободе. Една стара рана в бедрото беше забрала и гнойта трябваше да се изстисква два пъти на ден, ако се вярваше на лечителя мюсюлманин на Субодай. Това обаче като че ли не помагаше. Раната го мъчеше от месеци, при това се обаждаше изведнъж, без предупреждение. И сега трябваше да отиде при младите командири, накуцвайки като сакат, и това го караше да се чувства много стар. Беше стар, разбира се. Куц или не, те щяха да усетят годините му.
Чу гласа на Гуюк да се извисява над останалите. Отново разказваше някаква история за победите на Бату. Хаджиун въздъхна тихо, докато минаваше покрай последния гер. Гуюк го забеляза и спря. Останалите се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му.
— Водата току-що кипна, военачалнико — весело извика Гуюк. — Добре си дошъл да пиеш чай с нас. Или нещо по-силно, ако предпочиташ.
Останалите се разсмяха, сякаш беше казал голяма шега. Хаджиун потисна гримасата си. Напомни си, че също е бил млад. Навремето. Много отдавна.