Четиримата се бяха излегнали като млади лъвове и Хаджиун изпъшка, докато се настаняваше върху плъстената постелка и внимателно изпъваше крака си. Естествено, Бату забеляза подутото бедро. Този не пропускаше нищо.
— Как е кракът ти, военачалнико?
— Пълен с гной — сопна се Хаджиун.
От тона му лицето на Бату стана безизразно и Хаджиун се наруга наум. Малко болка и изпотяване — и ето го, зъби се на момчетата като някакво дърто зло псе. Огледа малката група и кимна на Байдур, на когото определено му бе трудно да скрие вълнението си, че участва в похода. Младият воин беше нервен и ококорен, че е в такава компания и че се държат с него като с равен. Хаджиун се запита дали тези младежи знаят за коварните номера на бащите си и ако знаят, дали това изобщо ги интересува.
Взе купата чай с дясната си ръка и се опита да се отпусне, докато отпиваше. Познаваше бащите на всичките тези младежи, да не говорим за самия Чингис. При тази мисъл годините го налегнаха тежко. Можеше да види Толуй в Монгке и това го натъжаваше. Силните черти на Чагатай напираха на лицето на Байдур, в линията на скулите и издадената челюст. Времето щеше да покаже дали е наследил и упоритата му издръжливост и сила. Хаджиун виждаше, че момъкът все още трябва да се докаже по някакъв начин в тази компания. В никакъв случай не беше от водачите в групата.
Това насочи мислите му към Бату и той го погледна и видя, че младият мъж го наблюдава с нещо като усмивка, сякаш четеше мислите му. Останалите се отнасяха почтително с него, това бе очевидно, но Хаджиун се запита дали новооткритото им приятелство ще издържи на предизвикателствата на времето. Когато станеха съперници за ханствата, нямаше да са толкова спокойни заедно, помисли си той и отново отпи от чая.
Гуюк се усмихваше открито. Той бе онзи, който очакваше да стане наследник. Не беше имал за баща Чингис, който да го кали и да го накара да разбере опасностите от лесното сприятеляване. Може би Угедай се бе държал твърде меко с него или пък младежът бе просто нормален воин, без онази безмилостна жилка, която открояваше хора като Чингис.
„И като мен“ — помисли си Хаджиун, спомнил си собствените си мечти и минала слава. Да вижда бъдещето в тези младежи беше горчиво и сладко едновременно. Проявяваха уважение към него, но той не вярваше, че разбират дълга, който дължаха. Чаят изведнъж му се видя горчив от тази мисъл, но пък задните му зъби отдавна гниеха и всичко вече имаше лош вкус.
— Имаш ли някаква причина да ни посещаваш в тази студена утрин? — неочаквано попита Бату.
— Дойдох да кажа добре дошъл на Байдур в лагера — отвърна Хаджиун. — Нямаше ме, когато доведе бащиния си туман.
— Своят собствен туман, военачалнико — незабавно го поправи Гуюк. — Всички сме произведени в командващи от бащите си.
Не забеляза как Бату се стегна. Неговият баща Джучи не бе направил нищо за него, но ето че той седеше с останалите; негови братовчеди и принцове, силен и може би по-твърд от тях. Хаджиун не пропусна мимолетната емоция, която се мярна на лицето на младия мъж. Мислено пожела късмет на всички.
— Е, не мога да пропилявам цялата сутрин в киснене тук — рече Хаджиун. — Казаха ми, че трябва да разтъпча този крак, да карам кръвта да се движи.
Надигна се с мъка, без да използва протегнатата ръка на Гуюк. Глупавият крак отново пулсираше в синхрон с ударите на сърцето му. Трябваше пак да иде до лечителя и да изтърпи поредното ровичкане с нож в месото, за да излезе кафявата мръсотия. Намръщи се, кимна на младежите и си тръгна.
— Доста неща е видял през живота си — замислено рече Гуюк, докато гледаше след него.
— Той е просто един старец — отвърна Бату. — Ние ще видим още повече. — Ухили се на Гуюк. — Като за начало, дъното на няколко меха айраг. Извади от личните си запаси, Гуюк. Не мисли, че не съм чувал за пратките от баща ти.
Гуюк се изчерви, че е в центъра на вниманието. Останалите се развикаха бързо да донесе пиенето и той се втурна към гера.
— Субодай ми каза да се явя при него по залез — с разтревожен тон каза Байдур.
Бату сви рамене.
— Същото се отнася и за нас. Но пък не ни каза, че трябва да сме трезви. Не се безпокой, братовчеде, ще изнесем представление за дъртия дявол. Може би е време да разбере, че ние сме принцовете на държавата. Той е само занаятчия, когото сме наели, същото като сарач… или тухлар. Добър е в работата си, Байдур, но това е всичко.
Байдур се чувстваше неудобно. Беше дошъл във войската след сраженията край Киев и знаеше, че тепърва трябва да се доказва пред братовчедите си. Бату беше първият, който го поздрави, но Байдур беше достатъчно схватлив, за да види проклетията му. Отнасяше се предпазливо към тях, тъй като всички бяха негови братовчеди и принцове на една и съща държава. Предпочете да премълчи и Бату се отпусна отново на купчината чували със зърно. След малко Гуюк се върна с два големи меха айраг на раменете.