— Сигурна съм, че ще ми кажеш всичко, което е нужно да зная — топло рече Торогене. — Много тъгувах, когато научих за съпруга ти. Той бе най-храбрият мъж, когото съм познавала.
Сорхатани се изчерви. Заля я вълна на облекчение, че ханската жена не се отнася високомерно с нея и не се държи враждебно. Отново се поклони, този път съвсем импулсивно.
— Ела при мен в колата, скъпа — рече Торогене и хвана Сорхатани под ръка. — Така ще можем да разговаряме по пътя до двореца. Яо Шъ ли виждам там?
— Господарке — смотолеви Яо Шъ.
— Ще искам да видя сметките, съветнико. Донеси ми ги в покоите на хана по залез.
— Разбира се, господарке — отвърна той.
Що за игра беше това? Беше се надявал двете да съскат една срещу друга като котки заради Угедай, а вместо това те сякаш се бяха преценили една друга и се бяха харесали от пръв поглед и само след няколко разменени думи. Помисли си, че никога няма да разбере жените. Те бяха великата мистерия на живота. Ръцете го боляха и пулсираха от блъскането на вратата. Изведнъж го налегна умора. Искаше единствено да се върне в стаите си и да седне с нещо горещо за пиене. Загледа с вцепенено отчаяние как Сорхатани и Торогене се качват в колата и се настаняват една до друга, вече бъбрейки като птички. Колоната потегли сред виковете на каруцарите и воините от ескорта и скоро Яо Шъ остана сам на прашния път. Хрумна му, че сметките са в такова състояние, че само той може да се оправи с тях. Чакаше го много работа до залез-слънце, преди да има възможност да си почине.
Каракорум изобщо не можеше да се нарече тих. Личните гвардейци на хана бяха изкарани от казармата да охраняват пътя и да удържат тълпите, които държаха да зърнат Торогене. На жената на хана се гледаше като на майка на народа и на гвардейците им се отвори доста работа. Торогене се усмихваше приветливо, докато минаваха по улиците към златния купол и кулата на ханския дворец.
— Бях забравила колко много хора има тук — рече Торогене и поклати глава в почуда. Мъже и жени вдигаха деца към нея с напразната надежда, че ще ги благослови с докосването си. Други викаха името й или благославяха хана и семейството му. Гвардейците едва удържаха човешкия прилив.
Торогене заговори отново и Сорхатани забеляза как бузите й леко се изчервиха.
— Разбрах, че Угедай е доста привързан към теб.
Раздразнена, Сорхатани за момент затвори очи. Яо Шъ.
— Грижите за него ми създадоха някакво занимание, докато се справя със собствената си мъка — отвърна тя. В очите й не се четеше вина и Торогене я изгледа с интерес. Сорхатани беше красавица. Самата тя не беше толкова хубава дори като млада.
— Изглежда, си оскърбила съветника на съпруга ми, меко казано. Това говори нещо за теб.
Сорхатани се усмихна.
— Той смята, че желанията на хана следва да бъдат уважавани. Аз… не ги уважих. Мисля, че раздразних Угедай, като го накарах отново да се заеме със задълженията си. Все още не се е възстановил напълно, господарке, но мисля, че ще видиш промяна у него.
Жената на хана потупа коляното си, успокоена от приказките на Сорхатани. В името на духовете, тази жена си беше осигурила титлите на мъжа си с цената само на няколко разрошени пера! И ако това не беше достатъчно, под грижите й ханът бе започнал да се възстановява, а преди това не искаше да види нито жена си, нито съветника си. Всъщност тя знаеше, че Угедай беше решил да умре сам в двореца. Беше я отпратил със студена примиреност, която Торогене не бе в състояние да пробие. Беше си помислила, че ако откаже да се подчини, той ще се пречупи окончателно пред очите й. Той не я бе допуснал в мъката си. Това все още болеше.
Сорхатани бе направила онова, което тя не бе успяла, и Торогене мислено благодари на по-младата жена, независимо как го е постигнала. Дори Яо Шъ бе принуден да признае, че Угедай е в по-добро разположение на духа. От друга страна, бе добре да знае, че Сорхатани може да е нервна като малко момиче. Това я правеше по-малко страшна.
Сорхатани погледна благата жена до себе си. Беше минало много време, откакто някой бе показвал подобна привързаност към нея, и тя откри, че Торогене й харесва още повече. Трудно можеше да изрази облекчението си, че помежду им няма напрежение и неприязън. Торогене не беше толкова глупава, че да се върне у дома с гръм и трясък. Ако Угедай имаше поне усета на мармот, щеше да я държи близо до себе си от момента на завръщането си от Дзин. Щеше да се излекува в обятията й. А вместо това беше избрал да чака смъртта в онази ледена стая. Сега Сорхатани знаеше, че е гледал на постъпката си като на отказ да трепне пред лицето на смъртта. Беше се измъчвал с минали грехове и грешки, докато накрая не бе в състояние да спаси дори себе си.