— Радвам се, че си била с него, Сорхатани — рече Торогене.
Внезапно се изчерви още повече и Сорхатани се подготви за въпроса, който знаеше, че ще последва.
— Не съм младо момиче и изчервяваща се девица — продължи Торогене. — Съпругът ми си има много жени… а също робини и прислужнички, които да се грижат за всяка негова нужда. Няма да се засегна, но искам да знам дали си го утешавала по всякакъв начин.
— Не и в леглото — с усмивка отвърна Сорхатани. — Веднъж едва не ме награби, докато се къпех, но го ударих с четката за крака.
Торогене се изкиска.
— Точно това е начинът да се справиш с тях, когато се разгорещят, мила. Ти си много красива, нали разбираш. Мисля, че щях да ревнувам, ако му се беше отдала.
Усмихнаха се една на друга и всяка от тях осъзна, че е намерила приятелка. И, и двете се запитаха дали другата цени това откритие колкото самата нея.
22.
През следващата пролет и лято Субодай бавно се движеше на запад. Руските княжества останаха зад него и той стигна до границата на познатия му свят. Съгледвачите се бяха пръснали пред туманите, обхождаха непознатите територии месеци наред и отбелязваха долини, градове и езера, сглобяваха обща картина на онова, което лежеше пред него. Онези, които можеха да четат и пишат, си водеха бележки за силата на войските, на които попадаха, както и за колоните бегълци, спасяващи се от него. Онези, които бяха неграмотни, връзваха снопове от по десет пръчки, като всеки сноп означаваше хиляда души. Системата беше груба, но Субодай се задоволяваше с това да се движи през лятото и да се бие всяка зима, залагайки на силите на хората си. Господарите и благородниците в тези нови земи губеха сили от този подход към войната. Засега не му бяха показали нищо, което би могло да застраши конните му воини.
Субодай смяташе, че в крайна сметка ще се сблъска с армии, равностойни на онези, които командваше дзинският император. В някой момент тукашните благородници щяха да обединят усилията си срещу него. Чуваше слухове за войски като облаци скакалци, но не знаеше дали това не са преувеличения. Ако чуждоземните господари не се обединяха, щяха да бъдат победени един по един и той нямаше да спре, изобщо нямаше да спре, докато не види морето.
Препусна до началото на колоната, за да провери продоволствията, които бе обещал да прати Монгке. Дори само поддържането на толкова много хора го принуждаваше да се движи непрекъснато. Конете се нуждаеха от огромни равнини със сладка трева, а огромният брой опърпани пешаци с всеки ден се превръщаше във все по-голям проблем. Изпълняваха предназначението си, когато се използваха безжалостно. Туманите на Субодай ги изпращаха първи напред, та врагът да използва всичките си стрели за арбалети и лъкове по тях, преди да се сблъска с основните монголски сили. По този начин те бяха достатъчно ценни, но за изхранването им трябваше да избиват всичко живо, което се изпречваше на пътя им — не само стадата говеда и овце, но и елени, зайци и диви птици. Опоскваха земята и не оставяха почти нищо след себе си, дори вълци и лисици. Унищожаването на селата донякъде му се струваше като акт на милосърдие. По-добре бърза смърт, отколкото да останеш да гладуваш, без зрънце зърно и парче месо за наближаващата зима. Неведнъж туманите на Субодай се натъкваха на изоставени села, места, обитавани от духове от години, понеже чумата или гладът бяха принудили хората да се махнат. Нищо чудно, че се събираха в големите градове. Там можеха да се преструват, че са в безопасност, и да намерят утеха в числеността си и във високите стени. Все още не знаеха колко слаби са тези укрепления за туманите му. Той беше превзел Йенкин, с дзинския император зад стените. Нищо от видяното на запад не можеше да се сравнява с онзи каменен град.
За пореден път видя Гуюк заедно с Бату и стисна зъби. Монгке и Байдур бяха на стотици мили оттук, иначе сигурно и те щяха да са с тях. Четиримата принцове се бяха сприятелили, което можеше да е достатъчно полезно, стига Бату да не бе онзи, който ги обединяваше. Може би защото бе най-големият, или пък защото Гуюк се водеше по него, но Бату като че ли командваше останалите. Демонстрираше огромно уважение, когато Субодай говореше с него, но на лицето му винаги можеше да се долови онази подигравателна полуусмивка. Никога не бе достатъчно явна, за да накара орлока да реагира, но въпреки това я имаше. Усещаше я като трън в гърба си — там, където не можеше да го стигне и да го извади.