Стигна началото на колоната и дръпна юздите. Зад него туманът на Бату яздеше редом с този на Гуюк. Нямаше го обичайното грубо съревнование между воините — те сякаш бяха възприели поведението на военачалниците си. При вида на стройните редици Субодай изсумтя. Не можеше да ги критикува, но се дразнеше, че Гуюк и Бату си приказват по цял ден, сякаш отиват на сватбено пиршество, а не се движат из вражеска територия.
Беше напрегнат и раздразнителен. Не бе ял нищо и бе изминал близо двайсет мили от сутринта, проверявайки колоните.
Бату му се поклони в седлото и извика:
— Нови заповеди ли имаш, орлок?
Гуюк също вдигна поглед и Субодай приближи коня си до техните. Не си направи труда да отговори на безсмисления въпрос, а попита:
— Стадото говеда от Монгке пристигна ли вече? — Знаеше, че е пристигнало, но трябваше да зачекне темата. Гуюк незабавно кимна.
— Малко преди зазоряване. Двеста глави, при това едри добичета. Заклахме двайсет бичета, а останалите са в стадата отзад.
— Пратете шейсет на Хаджиун. Той няма — отсечено им нареди Субодай. Не искаше дори да изглежда, че ги моли за услуга.
— Може би защото седи в каруца, вместо да препусне да намери месо — измърмори Бату.
Гуюк едва не се задави, докато се мъчеше да не се изсмее. Субодай ги изгледа студено. Сякаш не беше достатъчно синът на самия хан да се държи като глупак. Безочието на Бату бе нещо, срещу което в крайна сметка трябваше да се изправи и което да смаже. Надяваше се Бату да престъпи линията, преди да се стигне до убийство. Той бе млад и твърдоглав. Щеше да направи грешка, Субодай бе сигурен в това.
Един съгледвач препусна към тях и Субодай автоматично се обърна към него, но мъжът го подмина, продължи към Бату, спря пред него и докладва:
— Селото до реката вече е близо, военачалнико. Нали нареди да бъдеш уведомен.
— А самата река? — попита Бату. Знаеше, че Субодай я е разузнал още преди дни за бродове и мостове. Полуусмивката отново играеше на лицето му. Беше доволен, че Субодай може да чуе всяка дума.
— Два плитки брода пред нас, военачалнико. По-добрият е на север.
— Добре. Ще минем по него. Покажи на дружинниците ми къде е, после ни поведи.
— Да, господарю — отвърна съгледвачът. Поклони се на Бату, после и на Субодай, смуши коня си и препусна към воините.
— Има ли нещо друго, орлок? — невинно попита Бату. — Или да си върша работата?
— Разположете се на лагер веднага щом прекосите реката, а по залез-слънце и двамата елате при мен.
Видя ги как се споглеждат и извръщат очи, за да не се разсмеят. Стисна зъби и ги остави. Разполагаше с новини за два града оттатък планините, които според съгледвачите били пълни с бегълци, спасяващи се от монголските тумани. А ето че вместо да се подготвя за кампания срещу Буда и Пеща, трябваше да се занимава с военачалници, които се държат като деца. Запита се дали да не дръпне Гуюк настрани, да го смъмри и да му набие в главата нещо като чувство за дълг или достойнство. Намръщи се още повече. След благополучната атака в сърцето на руската войска Бату подяждаше авторитета на орлока. Ако продължаваше по този начин, щеше да има трупове. Май беше време да сграбчи проблема, че дори и човека, за гърлото. В този поход нямаше място за предизвикателства срещу авторитета му, дори от хански синове и внуци.
По залез-слънце военачалниците потеглиха към гера на Субодай. Туманите почиваха около тях в океан от светли гери, простиращи се докъдето стигнат очите. Сред герите беше скупчена една по-тъмна маса бойци. Огромното мнозинство от тях бяха руси, оцелели при унищожаването на градчетата и селата им. Имаше и други, по-малко на брой, които бяха дошли за плячка — следваха войската през долините и предлагаха оръжията и силата си. Повечето от тях бяха направени командири на останалите, тъй като различаваха дръжката на меча от върха му. Бяха въоръжени и екипирани кой с каквото намери, а тъй като най-добрата храна отиваше за туманите, бяха мършави и винаги гладни.
Павел бе един от тях, мършав като вълк и вечно уморен от тренировките. Не разбираше и половината от онова, което го караха да прави, но го правеше. Сутрин бягаше по десет мили зад туманите. Беше изгубил ръждивия си меч в единствената битка през живота си и се отърва на косъм да не изгуби и живота си с него. Ударът, който го бе повалил, беше откъснал парче кожа от скалпа му и го бе зашеметил. Когато най-сетне дойде на себе си, укреплението гореше, а туманите се бяха разположили на огромен лагер. Мъртвите лежаха там, където бяха съсечени, някои от телата бяха ограбени. Лицето му бе покрито със собствената му кръв, замръзнала на пластове от косата до брадичката. Не смееше да я докосне, макар че беше затворила като плътна маса дясното му око.