Може би щеше да се измъкне тихомълком, ако не беше мъжът с гнилите зъби, който бе минал покрай него с мях с някаква гадна течност. От една глътка Павел повърна, а мъжът се изсмя по гадния си начин и каза, че името му било Алексей и че трябвало да се държат заедно. Именно Алексей го поведе през лагера, където монголските воини се бяха изпонатръшкали пияни и повечето спяха, и отидоха при някакъв човек, който имаше такива отвратителни белези, че Павел трепна.
— Полска кръв — каза Алексей. — Просто селско момче, но не побягна.
Мъжът с белезите изсумтя, след което каза на Павел на руски, че не биха се отказали от още един меч. Павел протегна празните си ръце. Нямаше представа къде е изчезнало оръжието му, а и светът все още се въртеше около него. Помнеше, че мъжът спомена нещо за пукнат череп, преди отново да изгуби съзнание.
Новият му живот беше тежък. Храната бе оскъдна, макар да му бяха дали хубав меч — не нащърбен и ръждясал като предишния. Тичаше с туманите и стискаше зъби, докато сърцето му не започваше да бие така, сякаш всеки момент ще се пръсне. Мъчеше се да не мисли за дома, за майка си и дядо си, които беше оставил. Те щяха да се грижат за малкото стопанство, да гледат как расте пшеницата и да се готвят за жътва. Нямаше да може да им помогне тази година.
Видя тримата мъже, яздещи към големия гер в центъра на лагера. Знаеше, че високият с жестокото лице е Бату, внук на Чингис. Павел научаваше всички имена, които можеше. Това бе единственият начин да установи някакъв ред в новия хаос в живота си. Не познаваше онзи, който се ухили тъпо, когато Бату каза нещо. Опипа дръжката на меча си в тъмното. Искаше му се да има достатъчно сила да отиде при тях и да ги съсече. Не беше видял да убиват княза, макар че останалите мъже поклащаха глави и извръщаха поглед, когато ги питаше. Като че ли въпросът не ги интересуваше толкова, колкото него.
Павел приближи гера, без да го забележат. Знаеше името на водача им, макар да му бе трудно да накара устата си да го произнесе. Субодай. Той бе човекът, отговорен за опожаряването на Москва. Павел проточи шия да го зърне, но не можа да надникне във вътрешността на гера. Въздъхна. Можеше да тича повече, отколкото бе вярвал, че е възможно. Изкушаваше се да избяга, когато няма луна, макар да бе видял участта на малцината, които опитаха. Върнаха ги на парчета и ги хвърлиха на останалите, като на кучета. Не бе видял с очите си, но си мислеше, че гладуващите му другари са изяли кървавите парчета. Гладът правеше ужасни неща с хората.
Полъх на вятъра донесе до него миризмата на чай и печено агне и устата му се напълни със слюнка. Откакто бе напуснал дома си, бе вечно гладен, но нямаше да има никаква храна до сутринта, и то едва след като е тичал и е товарил каруци, докато не капне. При тази мисъл разтърка схванатия си гръб и усети новите мускули. Не бяха големи, просто твърди от работата. Мълчаливо си каза, че може и да избяга при следващото новолуние. Дори да го хванеха, поне щеше да е опитал, но щяха доста да се озорят, докато го пипнат.
Бату се наведе да влезе в гера, после се изправи и поздрави намиращите се вътре. Беше довел Гуюк и Байдур и остана доволен, че Монгке вече е пристигнал. Бату му кимна, но Монгке само го изгледа и продължи да пълни устата си с овнешко. Бату си припомни, че Монгке също е изгубил баща си. Може би имаше някакъв начин да споделят тази мъка. Фактът, че чувстваше единствено омраза към собствения си баща, не беше препятствие, стига да подходи внимателно към младежа. Всички те бяха принцове, с кръвна връзка с Чингис, каквато Субодай никога не би могъл да има. Бату се наслади на идеята, на чувството за идентичност, на мисълта, че е част от тази група. Не — че те бяха неговата група хора, които щеше да води. Той бе най-големият, макар че Монгке имаше мускулестото телосложение и киселите обноски на опитен мъж. „Той ще се повлияе най-трудно“, помисли Бату. Гуюк и Байдур бяха само момчета в сравнение с него, млади и посрещащи всичко с ентусиазъм. Лесно беше да си представи как управлява империя с тях.