23.
Бату изруга. Пак се потеше. Знаеше, че потта може да замръзне под дрехите в такъв студ, да направи човек отпуснат и сънен, докато накрая той просто не легне и не умре в снега. Изсумтя и се запита дали постоянният му кипящ гняв ще му помогне да остане жив. Всеизвестно бе, че изпотяването трябва да се избягва, но няма как да го направиш, когато буташ тежка каруца с още осем мъже, напрягаш се и напъваш мускули, докато проклетото нещо най-сетне не помръдне още няколко стъпки напред. Пред колата имаше изпънати въжета, стигащи до група мъже, които теглеха като добичета; навъсени, тежко стъпващи руси, които никога не поглеждаха назад и трябваше да бъдат удряни или бити с камшик, за да ги накараш да ти обърнат внимание. Беше влудяваща работа, която трябваше да се повтаря отново и отново, а колите се обръщаха и изсипваха товара си. Първия път, когато видя как една се откъсна и се понесе надолу по стръмнината, Бату едва не се разсмя. После видя един мъж с окървавено лице там, където го беше шибнало въжето. Друг пък си беше счупил китката. Всеки ден се случваха злополуки, а в този студ и най-малката рана изсмукваше силите и ставаше по-трудно да продължиш на следващата сутрин. Всички бяха схванати и натъртени, но Субодай и безценните му военачалници ги ръчкаха всеки ден напред, все по-високо и по-високо в Карпатите.
Небето бе станало по-ниско и ослепително бяло, цяла сутрин се канеше да завали сняг. Когато това най-сетне се случи, мнозина от мъжете изстенаха. Колите бяха достатъчно тежки за придвижване и на твърда земя. На кишата хората се подхлъзваха и падаха на всяка крачка, дишаха тежко, а нямаше кой да ги смени. Всички бяха заети с прекарването и Бату се запита как е станало така, че да натрупат толкова коли и снаряжение. Беше свикнал да препуска напред с тумана си и да оставя повечето от награбеното назад. Понякога си мислеше, че могат да построят град насред нищото с инструментите и материалите, които мъкнеха със себе си. Субодай беше домъкнал в планините дори огромни дънери, за чието пренасяне бяха нужни стотици мъже. Това означаваше, че имаха огън за през нощта, когато нямаше какво да горят, но вятърът прогонваше цялата топлина или едната ти страна измръзваше, а другата се опичаше. Бату кипеше от ярост заради начина, по който принцовете се бяха отнесли с братовчед си, а това, че Гуюк не се беше застъпил за него, само наливаше допълнително масло в огъня. Единственото, което бе направил, бе да подложи на съмнение абсолютната власт на Субодай над тях, а не да откаже заповед. Гордееше се с това, но беше наказан почти по същия начин, по който Субодай щеше да го накаже и за неподчинение.
Отново приклекна и опря рамо под напречната греда с останалите мъже, готови да повдигнат колата.
— Едно, две, три…
Пъшкаха от усилие, докато отмерваше ритъма. Субодай не беше успял да попречи на хората му да се спешат, за да му помогнат. Може би отначало това бе само израз на вярност на воина към неговия военачалник, но Бату си мислеше, че след многото дни съсипващ труд хората му са толкова отвратени от Субодай багатур, колкото беше и самият той.
— Едно, две, три… — отново изстена Бату.
Колата се повдигна тежко. Кракът на Бату се хлъзна и той се вкопчи в канатата, за да не падне. Дланите му бяха увити във вълна и овча кожа, но го боляха, бяха ожулени до месо. Използва момента да премести тежестта на другата си ръка, за да може кръвта да стигне до върховете на пръстите и да ги спаси от измръзване. Твърде много от хората имаха бели петна по носовете и бузите. Това обясняваше избледнелите белези на по-възрастните, които вече бяха минавали през подобни изпитания.
Субодай имаше правото да му възложи всяка задача, но Бату знаеше, че авторитетът на орлока е доста по-крехък, отколкото си мисли. Правото му да командва му бе дадено от хана, но дори при поход не всичките им действия бяха чисто военни. Щеше да има моменти, когато трябваше да се вземат политически решения, а те бяха отговорност на принцовете, не на воините. С подкрепата на Гуюк решенията на орлока можеха да се отхвърлят, дори самият той можеше да бъде отстранен, Бату бе сигурен в това. Само трябваше да издебне удобен момент, когато авторитетът на Субодай да не е толкова ясно изразен. Беше склонен да чака, но откриваше, че с всеки ден търпението му се изчерпва все повече и повече. Субодай не беше от кръвта. Принцовете щяха да изковат бъдещето, а не някакъв очукан стар военачалник, който отдавна би трябвало да е загърбил походите и да се грижи за козите си. Вложи гнева си в мускулите си и му се стори, че може да вдигне колата сам, да я бута напред и нагоре.