Угедай се качи бавно в седлото. Усещаше как бедрата му протестират. Кога се беше сковал толкова? Мускулите на краката и кръста му бяха станали изумително слаби. Потръпваха, докато се вдигаше на стремената, както потръпва кон, за да пропъди мухите.
Забеляза, че Сорхатани нарочно не го гледа. Вместо това се суетеше около синовете си. Кублай проверяваше подпругата на коня си, а Арик-Боке и Хулегу съвсем се бяха смълчали в присъствието на хана. Угедай беше виждал по-малките само един-два пъти, но Сорхатани водеше Кублай при него да разговарят вечер. Беше го направила така, че да изглежда като благоволение от негова страна, но Угедай постепенно бе започнал да чака разговорите им с нетърпение. Момчето имаше остър ум и сякаш безкраен интерес към историите за минали битки, особено ако в тях е участвал Чингис. Угедай беше открил, че преживява отново славните моменти от миналото през очите на Кублай, и всеки ден прекарваше част от времето си в планиране какво да разкаже на младежа вечерта.
Отново провери крадешком краката си и погледна надолу, когато Торогене се изкиска зад него. Обърна коня си към нея. Знаеше, че е слаб и блед от прекалено дългото стоене на закрито. Ставите го боляха и така копнееше за вино, че устата му пресъхваше само при мисълта за глътчица. Беше обещал на Торогене, че ще пие само по няколко чаши на ден. Всъщност дори нещо повече — тя го беше накарала да се закълне съвсем сериозно, че ще намали пиенето. Не й беше казал за огромните чаши, които се изработваха по негова поръчка. Думата му беше желязо, но виното бе едно от малкото останали му удоволствия.
— Не се застоявай навън, ако усетиш, че започваш да се уморяваш — каза Торогене. — Командирите ти могат да изчакат още ден, ако е нужно. Трябва да възстановяваш силите си бавно.
Угедай се усмихна на тона й и се запита дали всички съпруги в един момент се превръщат в майки на мъжете си. При тази мисъл не се сдържа и погледна към Сорхатани, която бе все още стройна и силна като пастирче. Тази жена определено не заслужаваше да спи сама в студено легло. Не можеше да си спомни кога за последно беше изпитвал истинска страст, ако не се броят сънищата. Чувстваше тялото си износено, отслабнало и старо. Но пък слънцето грееше слабо и есенното небе бе синьо. Щеше да язди покрай канала да види как вървят новите работи. Може би дори щеше да се изкъпе в реката, стига да събереше кураж да влезе в ледената вода.
— Гледай да не подпалиш града ми, докато ме няма — грубо рече той.
— Не мога да обещая, но ще опитам — отвърна Торогене и се усмихна. Хвана крака му в стремето, достатъчно силно, за да усети натиска. Угедай нямаше нужда да говори за любовта, която изпитваше към нея; просто се наведе и докосна бузата й, след което смуши коня и изтрополи през портата.
Синовете на Сорхатани тръгнаха с него. Кублай държеше поводите на три коня, натоварени с провизии. Угедай гледаше как младежът им зацъка с език. Беше толкова пълен с живот, че това почти му причиняваше болка. Не беше разказал на Кублай за смъртта на Толуй. Все още не бе готов за тази история с цялата й мъка, която продължаваше и до днес.
Отне им половината сутрин да стигнат до реката. След толкова много месеци бездействие издръжливостта му се беше стопила. Ръцете и краката му бяха станали тежки като олово и когато дойде време да слязат от конете, бедрата му се схванаха и той едва не извика. Вече чуваше далечните гърмежи в долината, а в далечината беше увиснал дим, подобен на сутрешна мъгла. Във въздуха се долавяше онази сярна горчилка, която помнеше от границата със Сун. Изненадващо, но изпита едва ли не удоволствие да вдиша малко гадната миризма.
Сорхатани и синовете й издигнаха малък гер на сухата земя до брега и сложиха вода за чай. Докато тя завираше, Угедай отново се качи на коня. Цъкна с език, за да привлече вниманието на Кублай, и младежът скочи в седлото с грейнало от вълнение лице.