Двамата заедно поеха по огряната от слънцето равнина към мястото, където Хазар подготвяше артилеристите за преглед. Още отдалеч можеше да се види гордостта на стария военачалник от новите оръжия. Той също беше на границата със Сун и бе видял унищожителния им потенциал. Угедай яздеше бавно. Не изпитваше чувство за неотложност или нужда да бърза. Срещата му с онази непрогледна нощ беше променила начина, по който гледаше на нещата. Просто вече бе по-трудно да го е грижа за дреболии. Кублай до него му послужи като напомняне, че не всички споделят нагласата му — направо се беше изпотил при вида на полираните бронзови оръдия.
Угедай изтърпя формалностите с чичо си. Отклони поканата за чай и храна и накрая даде знак на артилеристите да започнат.
— Няма да е зле да слезеш от коня си и да го държиш за юздите, господарю — каза Хазар.
Изглеждаше отслабнал и уморен, но очите му горяха от ентусиазъм. Угедай не беше впечатлен от настроението на чичо си. Усещаше краката си слаби и не искаше да залита пред толкова хора. Припомни си, че отново е пред очите на народа. Едно залитане и всички щяха да научат за слабостта му.
— Конят ми е бил на границата със Сун — отвърна той. — Няма да се уплаши. Кублай, ти по-добре слез от твоя.
— Добре, господарю — официално каза Хазар, сплете пръсти зад гърба си и кимна отсечено на артилеристите. Те бяха на групи по четирима и носеха торби с барут, както и някакво друго странно оборудване. Кублай поглъщаше гледката с очи като омагьосан.
— Покажете ми — каза Угедай.
Хазар даде заповеди и Угедай загледа от седлото как първият екип провери дали обкованите с желязо колела на оръдието са застопорени. Един от воините постави тръстика в дупката и запали фитил от фенера си. Щом пламъкът докосна тръстиката, се появи искра. Последва експлозия, от която оръдието подскочи назад така, че опорите на колелата едва издържаха. Угедай не видя излетялото гюле, но кимна; нарочно запази спокойна физиономия. Ушите на коня му трепнаха, но после животното проточи шия да откъсне стрък трева. Кублай трябваше да плесне своя през муцуната, за да го успокои, после му изръмжа нещо. Не искаше да се посрами, като позволи на коня си да се отскубне и да побегне пред очите на хана. В същото време бе повече от благодарен, че не е на седлото.
— Стреляйте едновременно с другите — каза Угедай.
Хазар кимна гордо и осемте екипа вкараха тръстиките в дупките и запалиха фитилите.
— По моя команда, артилеристи. Готови! Огън!
Трясъкът беше неописуем. Екипите се бяха упражнявали седмици наред извън града и оръдията стреляха почти едновременно, със съвсем слабо забавяне. Този път Угедай видя как размазаните петна изчезват през долината, едно или две паднаха на земята и отскочиха. Усмихна се при мисълта какво ще се случи с коне или хора, попаднали под ударите на тези оръжия.
— Отлично — рече той.
Хазар го чу и се изкиска, възхитен, че може да контролира гръмотевиците.
Погледът на Угедай се насочи към редицата тежки катапулти зад оръдията. Те можеха да изстрелват бъчви с барут на стотици стъпки. Инженерите му бяха научили трика от дзинците, но бяха усъвършенствали барута, така че той гореше по-бързо и по-силно. Угедай не разбираше процеса, но пък и не го беше грижа. Важното беше, че оръжията действаха.
До катапултите също имаше мъже, застанали мирно и готови за действие. Угедай внезапно си даде сметка, че не се чувства уморен. Експлозиите и лютивият дим го бяха съживили. Може би именно затова забеляза, че раменете на Хазар са отпуснати. Възрастният мъж не можеше да скрие изтощението си.
— Да не си болен, чичо?
Хазар сви рамене и се намръщи.
— Имам бучки по раменете. Заради тях си движа трудно ръката, това е.
Прежълтялото му лице издаваше, че лъже, и Угедай се намръщи, а чичо му продължи:
— Шаманите казват, че трябва да ги изрежа, но не искам онези касапи да се докопат до мен. Още не. Половината от хората, които срязват, ако не и повече, така и не стават от постелята.
— Трябва да го направиш — меко каза Угедай. — Все още не искам да те изгубя, чичо.
— Аз съм като хълмовете, момче — изсумтя Хазар. — Няколко бучки няма да ме спрат.
Угедай се усмихна и рече:
— Надявам се. Покажи ми още, чичо.