— Мои васали, виждате кралската кръв на Унгария. Направете дузина подобни мечове и ги разпратете по села и градове. Вдигнете ги високо. Хората ще отвърнат на призива на благородниците, на призива на краля си. Ние ще защитим кралството си. Нека това бъде нашият знак.
Субодай стоеше увит в кожи, протегнал ръце към пращящия огън. Пушекът се издигаше нагоре и погледът му го последва към старите греди на плевнята. Тя бе отдавна изоставена от стопанина си и в покрива зееше дупка. Но бе достатъчно суха, поне в единия край. Миришеше на коне и слама. Не беше кой знае какво място като за начало на завоевание на нова страна, но бе единственото в замръзналата равнина, която се простираше до хоризонта. Загледа как една висулка над отворената врата капе и се намръщи. Сигурно топлината на огъня бе стигнала до нея. Но пък това бе нова земя. Не знаеше нищо за сезоните тук, нито колко време ще продължи зимата.
Седмината му военачалници чакаха търпеливо, дъвчеха шумно джобовете от хляб с месо и си подаваха голям мях айраг, за да се стоплят.
Илугей, старшият мингхан командир на Хаджиун, бе поел командването на тумана му. След време ханът щеше да назначи нов военачалник, но засега Субодай бе издигнал Илугей. Не беше случайно съвпадение, че мъжът бе с прошарена коса и жилав, почти четиридесетгодишен, обучен в личната гвардия на Чингис. На Субодай му беше дошло до гуша от младите лъвове, които Бату бе събрал около себе си. Би предпочел Хазар, стига да не се намираше на почти пет хиляди мили оттук, в Каракорум. Нуждаеше се от сигурен човек, ако искаше да отведе войската чак до морето.
— Слушайте — каза Субодай без никакви встъпления. Спря само за момент, за да даде възможност на военачалниците да спрат да ядат и да се приближат. — Колкото по на запад отиваме, толкова повече нараства опасността да бъдем ударени по фланговете. Ако продължим напред, ще сме като копие, забито в центъра на армия. Всяка следваща стъпка ще увеличава риска.
Не гледаше към Бату, докато говореше, макар че усети как принцът се усмихва. Млъкна за момент, за да пийне глътка айраг, и напитката разля топлината си в стомаха му.
— Разделям войската на три. Байдур и Илугей ще ударят на север. Съгледвачите ми казват, че има войска недалеч от някакъв град на име Краков. Вашата задача е да разбиете тази войска и да изгорите града. Не бива да се позволява на тамошните дребни владетели да натрупат сили покрай фланга ни.
Погледна Илугей в очите.
— Ти си по-опитен от Байдур, който е нов в тази работа. — Усети как Байдур се вцепени, понеже сметна, че авторитетът му е изложен на опасност. — Можеш ли да приемеш командването му, Илугей?
— Мога, орлок — отвърна Илугей и сведе глава.
Байдур издиша. Не беше кой знае какво, но Субодай бе избрал един от поддръжниците на Бату и нарочно го фаворизираше.
— Гуюк и Монгке, земите на юг трябва да бъдат опустошени. Ще поведете туманите си натам. Разчистете земята от всеки, способен да излезе с пехотинци или конници. След като изпепелите всичко, ще се върнете да ме подкрепите.
— Ами аз, орлок? — тихо попита Бату. Беше се намръщил, когато чу, че Гуюк трябва да потегли на юг, далеч от него. — Къде ще е моята позиция?
— До мен, разбира се — с усмивка отвърна Субодай. — Ние с теб ще ударим на запад с Джебе, Чулгетай и парцаливите пехотинци. С три тумана заедно ще разорим Унгария, докато братята ни разчистват фланговете.
Нямаше никакви церемонии, докато напускаха старата плевня. Субодай забеляза как Бату не пропусна да потупа Гуюк по гърба, но лицата и на двамата бяха напрегнати. Бяха се били и препускали пред погледа на Субодай и другите тумани бяха готови да им се притекат на помощ. Не се бояха от отговорността. Всеки от тях приветстваше възможността да действа на своя глава. Именно затова търсеха власт и тя бе дошла при тях в подножието на Карпатите, от ръката на Субодай. Само Бату, Джебе и Чулгетай щяха да останат тук. Тримата бяха малко тъжни, докато гледаха как останалите се затичаха, за да стигнат по-бързо при воините си.
— Прилича на състезание, не мислиш ли? — обади се Джебе.
Бату го изгледа със студените си очи.
— Не мисля. Мисля, че ми се налага да остана с дойката си и с теб.
Джебе се разсмя и се протегна, за да разкърши скования си гръб.
— Прекалено много мислиш, Бату, казвал ли ти го е някой?
И се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.