Угедай седеше на една каменна пейка в парка и гледаше залеза. Тук изпитваше покой по начин, който никога не би могъл да обясни на баща си. Засмя се тихо. Дори мисълта за Чингис бе като да призове по-тъмни сенки върху дърветата наоколо. Угедай обичаше градината през лятото, но през зимата дърветата имаха различна прелест. Издигаха се голи, с разперени клони, мълчаливо очакващи зеления живот. Това бе време на мрак и копнеж, на уютни гери и греян айраг, на топли дрехи, които да те пазят от вятъра. Животът в герите бе едно от нещата, които му липсваха в двореца в Каракорум. По едно време дори си мислеше дали да не издигне един в двора, но отхвърли идеята като глупава. Не можеше да се върне към по-простия живот, не и след като го беше оставил зад себе си. Това бе копнежът на дете, стремеж към дните, когато майка му и баща му все още бяха живи. Баба му Хулун беше живяла достатъчно дълго, за да изгуби ума и спомените си, и Угедай потръпна при мисълта за последните й дни. Първата майка на народа накрая се бе превърнала в бръщолевещо дете, неспособно дори да се поддържа чисто. Никой не биваше да пожелава подобна участ дори на врага си, още по-малко на някой близък и скъп.
Протегна се, за да разкърши тялото си от деня, прекаран в седене и говорене. В града имаше твърде много говорене. Сякаш самите улици едва ли не бяха построени от думи. Усмихна се, като си помисли как ли щеше да реагира баща му на всичките срещи, на които се бе наложило да присъства този ден. Въпросите за чистата вода и отходните канали със сигурност щяха да докарат на Чингис апоплектичен удар.
Заслони очи и огледа озарения от слънчевите лъчи Каракорум. Градът бе залят от тъмнозлатиста светлина и всяка линия изпъкваше необичайно ясно. Очите му вече не бяха така зорки както навремето и Угедай се радваше на светлината и на онова, което разкриваше тя. Той беше създал Каракорум, не някой друг и със сигурност не баща му. Дворцовата кула хвърляше дълга сянка през града и в равнината отвъд него. Творението му бе все още младо, но след време щеше да се превърне в истинското сърце на държавата, в седалището на хановете. Запита се как ли ще бъде запомнен в бъдещите столетия.
Потръпна леко, когато задуха вечерният вятър. С бързо движение загърди дела си, но после го остави отново да се отвори. Какъв ли щеше да е животът му без слабостта на плътта? Въздъхна бавно. Усещаше неравномерното туптене в гърдите си. Вече се бе уморил да чака. Беше се хвърлил в битката да победи ужаса, бе се врязал във вражеската армия, сякаш страхът бе змия, която трябваше да смаже под сандала си. В отговор тя бе забила зъбите си в петата му и го беше запратила в мрака. Имаше моменти, когато си мислеше, че още не е излязъл от онази яма.
Поклати глава при спомена за Толуй и онова, което му бе причинил. Храбрият мъж можеше да победи страха, сам го беше научил, но може би само за известно време. Това бе нещо, което младите не разбираха — как страхът гризе човека, как се връща всеки път с нови сили, докато не останеш сам, отчаяно мъчещ се да си поемеш дъх.
Беше се задушил в отчаянието, бе се отказал от борбата, беше се предал. Сорхатани го бе издърпала обратно и му бе дала отново надежда, макар че така и нямаше да разбере, че в надеждата има и агония. Как можеше да живее, когато смъртта го дебнеше непрекъснато, сграбчваше го изотзад, притискаше го с тежестта си? Беше се изправил срещу нея. Беше призовал куража си и бе вдигнал глава, но тя не се бе извърнала. Никой човек не можеше да е силен цял ден и цяла нощ. Усилията го бяха изтощили докрай.
Отпусна ръце на коленете си, обърна ги и загледа дланите си. Мазолите бяха започнали да се появяват отново, макар че и за първи път от години му бяха излезли и мехури. Един-два още сълзяха след само час упражнения с меча и лъка този следобед. Усещаше как силата му се завръща, но прекалено бавно. На младини можеше да призове тялото си, без да се замисля, а дори тогава сърцето му беше слабо. Вдигна ръка и бръкна под копринената туника, напипа неравномерното пърхане в гърдите си. Сърцето му изглеждаше толкова крехко, като птичка.
Внезапната болка го стресна. Беше като удар и докато картината пред очите му се размазваше, Угедай се обърна да види какво го е ударило. Опипа главата си и приближи дланите до очите си. По тях нямаше кръв. Вторият спазъм го накара да се превие и той притисна гърди в коленете си, сякаш така можеше да пропъди болката. Изпъшка и се задъха. Пулсът забуча в ушите му, сякаш някой удряше с чук и вибрациите му отекваха през цялото му тяло.