Беше почти готов с краткото съобщение и посипваше няколкото реда с пясък, когато вратата изскърца и той нервно вдигна поглед. Яо Шъ стоеше по нощница на прага.
— Нямам време да обяснявам — отсечено рече Кублай, докато ставаше.
Нави кожата. Редовете, които щяха да променят държавата, бяха скрити и преди Яо Шъ да може да каже нещо, Кублай накапа восък върху пергамента и притисна отгоре му пръстена на баща си. Обърна се с напрегната физиономия към съветника на Угедай. Яо Шъ се взираше в малкия свитък и блестящия восък, докато Кублай го размахваше във въздуха, за да изсъхне по-бързо. Не можеше да разбере напрежението, което виждаше у младежа.
— Видях светлината. Изглежда, половината дворец е на крак — каза Яо Шъ, като нарочно препречи изхода, когато Кублай тръгна към него. — Какво е станало?
— Нямам право да ти казвам, съветнико — отвърна Кублай. — Тук съм по работа на хана.
Гледаше Яо Шъ твърдо, право в очите.
— Боя се, че трябва да настоя за обяснение за това… нахлуване, преди да те пусна — каза Яо Шъ.
— Не можеш да настояваш. Това не е твоя работа, съветнико. А семеен въпрос.
Ръката на Кублай не посегна към меча на кръста му. Знаеше, че съветникът не може да бъде сплашен с оръжие. Гледаха се в очите. Кублай чакаше мълчаливо.
Яо Шъ намръщено отстъпи настрани и го пусна да мине. Погледът му спря объркано върху още мокрия багрилен камък и пръснатите пособия за писане. Отвори уста да зададе още един въпрос, най-важния, но Кублай вече беше изчезнал, само стъпките му отекваха все по-слабо в коридора.
Централната пътна станция, от която започваше мрежата, простираща се на изток чак до земите на Дзин и отвъд тях, не беше далеч. Кублай профуча тичешком покрай пристройките на двореца, през двора и по галерията около една градина, където вятърът го настигна и задмина със студения си дъх. Видя факлите в парка — още хора се бяха събрали около тялото на хана. Яо Шъ съвсем скоро щеше да научи ужасната новина.
Излезе от двореца и затича по улицата, която бе станала сива във вълчата зора. Изпързаля се по калдъръма на ъгъла и видя светлините на ям станцията. Във всеки час от денонощието там имаше дежурен. Извика, докато тичаше под каменната арка към просторния двор с конюшни от двете страни. Спря задъхан и чу как един кон изпръхтя и удари с копито. Може би животното бе усетило възбудата му.
На двора излезе едър мъж, началникът на станцията. Беше еднорък — явно назначаването му тук бе компенсация за това, че е изгубил възможността да се сражава.
— Говоря от името на Сорхатани и Торогене, съпругата на Угедай хан — каза Кублай. — Това писмо трябва да стигне войската на Субодай по възможно най-бързия начин. Убивайте коне и хора, ако се наложи, но това трябва да стигне до наследника Гуюк. Не до някой друг, а до Гуюк. Да му се предаде лично. Разбра ли?
Старият воин го зяпна.
— Какво е толкова спешно, че…
Явно вестта все още не бе стигнала до онези, които разнасяха вестите. Кублай взе решение. Искаше началникът да се задейства бързо и да не губи нито миг повече.
— Ханът е мъртъв — с възможно по-спокоен глас каза той. — Наследникът му трябва да научи. А сега действай или напусни поста си.
Мъжът вече се беше обърнал и викаше дежурния. Кублай остана да гледа как мълчаливият млад ездач извежда коня си. Пратеникът се стресна, когато чу заповедта да убива коне и хора, но разбра важността на поръчението и кимна. Посланието изчезна дълбоко в кожената чанта, която пратеникът завърза здраво на гърба си. Слугите донесоха седло, от което висяха десетки звънчета.
При звука им конят изпръхтя и размърда уши. Знаеше, че звънчетата означават, че ще препуска бързо и надалеч.
Торогене плачеше. Сорхатани нямаше проблеми да влезе в покоите й — гвардейците пред вратата я пуснаха веднага щом видяха изражението й.