— Този град трябва да е много богат, щом го защитават толкова хора — промърмори стоящият до него Илугей.
Байдур се усмихна и бързо взе решение. Хората му имаха почти шейсет хиляди коня — бе толкова огромно стадо, че не можеше да остане на едно място за повече от ден. Конете опоскваха тревата като скакалци, също както туманите изяждаха всичко по пътя си. Но всеки резервен кон носеше лъкове и стрели, съдове, храна и стотици други неща, от които се нуждаеха в кампанията, дори плетената ракита и плъстта за герите. Ако не друго, Субодай го бе изпратил добре запасен.
— Мисля, че си прав, Илугей — рече Байдур, докато преценяваше шансовете. — Искат да защитят безценния си град и затова са се скупчили около него и ни чакат. — Ухили се. — Ако са така добри да останат на едно място, нашите стрели ще си кажат думата.
Обърна коня и пое назад, без да обръща внимание на вражеските съгледвачи, които се бяха приближили съвсем. Когато един се понесе към него, Байдур с едно плавно движение извади стрела от колчана, постави я на тетивата и я пусна. Изстрелът беше чудесен и съгледвачът се затъркаля по земята. Байдур се надяваше, че това е добра поличба.
Не обърна внимание на виковете и подигравките на останалите — знаеше, че няма да посмеят да го последват. Умът му вече работеше. Със запасите на резервните коне разполагаше с почти два милиона стрели от прави брезови клони, с добри пера, събрани в колчани по трийсет или шейсет. Въпреки това изобилие внимаваше да прибере и възстанови колкото се може повече от тях след сраженията. Стрелите бяха може би най-ценният им ресурс след конете. Погледна към слънцето и кимна. Все още беше рано. Нямаше да пропилее деня.
Крал Болеслав, велик херцог на Краков, барабанеше с бронираната си ръкавица по кожения лък на седлото, взрян в огромния облак прах, който бележеше движението на приближаващата монголска орда. Беше яхнал едър сив кон от породата, която можеше да тегли плуг през чернозема цял ден, без да се измори. Единадесет хиляди рицари стояха в готовност да унищожат нашественика веднъж завинаги. От лявата му страна бяха френските тамплиери с техните ливреи в червено и бяло върху стоманата. Болеслав чу как гласовете им се извисиха в молитва. Разполагаше с хиляди стрелци и, което бе най-важното, с копиеносци, които трябваше да посрещнат атаката с дългите си пики. Армията му вдъхваше увереност и той държеше вестоносците си наблизо, готови да препуснат към братовчеда му в Лигниц с новината за победата. Може би след като спасеше всички, роднините му най-сетне щяха да го признаят за пълноправен владетел на Полша.
Майката църква обаче щеше да стои на пътя му, кисело си помисли той. Тя предпочиташе полските благородници да пилеят силата си в междуособици и убийства, за да могат духовниците да трупат богатства и сланина. Само преди месец братовчед му Хенрих беше построил манастир за новия орден на доминиканците — бе похарчил за него купища сребро. Болеслав се намръщи при мисълта за бенефициите и индулгенциите, които Хенрих беше получил в отплата. Това бе голямата новина в рода.
Отправи мислена молитва към небето.
„Господи, ако видя победа днес, ще основа манастир в града си. Ще поставя златен потир на олтара и ще намеря мощи, които да привличат поклонници от хиляди мили. Ще поръчам да отслужат тържествена литургия за всички, които ще изгубят живота си. Кълна ти се, Господи, давам думата си. Дари ме с победа и ще бъдеш славен в целия Краков“.
Преглътна и посегна към бутилката вода, вързана с ремък за седлото. Мразеше това чакане и все още се боеше, че докладите на съгледвачите му може да излязат верни. Знаеше, че са склонни да преувеличават, но мнозина от тях се върнаха с разкази за орда, два пъти по-голяма от неговите петдесет хиляди — огромен океан от безчислени коне и ужасни нашественици, въоръжени с лъкове и цяла гора копия. Мехурът му напомни за себе си и Болеслав се намръщи раздразнено. Нека проклетите кучета дойдат. Бог щеше да каже думата си и те щяха да опитат силата на десницата му.
Виждаше как тъмната маса на врага приближава. Изливаха се по земята, твърде многобройни, за да бъдат преброени, макар да не му се вярваше, че това е огромната армия, която описваха съгледвачите. С тази мисъл дойде тревогата, че някъде другаде може да има и още неприятели. Беше получил само един доклад от Русия, но в него се казваше, че били привърженици на коварните номера, много обичали да устройват засади и да нанасят удари по фланговете. Нищо от това не проличаваше сега. Копиеносците бяха на позициите си, а монголите препускаха право напред, сякаш смятаха да се врежат в тях. Болеслав започна да се опасява, че е пропуснал нещо в плановете. Видя тамплиерите да се приготвят за контраатака, макар че засега бяха в безопасност зад копиеносците. Гледаше напрегнато как пиките се насочват напред и дръжките им се опират здраво в земята. Можеха да спрат всичко, да изкормят всеки, независимо колко е бърз или свиреп.