Тамплиерите удариха с рев монголския туман. Това бяха мъже, водили сражения чак из калните бойни полета на Йерусалим и Кипър. Очакваха врагът пред тях да се дръпне, пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Силата им бе неудържимият удар на чук, който трябваше да разбие врага на две половини, да стигне до центъра и да убие военачалника. Монголите падаха със стотици, обръщаха се и бягаха пред рицарите, задниците на конете им бяха почти в обсега на огромните мечове и тежките копия. Атаката на тамплиерите продължи още половин миля или повече, разпръсквайки всичко пред себе си.
Байдур вдигна ръка. Мингхан командирите очакваха сигнала му, момента, който той трябваше да избере. Заповедите полетяха по редиците. Двадесет мъже вдигнаха високо жълти знамена и изреваха на ягуните. Стотниците предадоха командите на десетниците. Чрез око или ухо, заповедите се разнесоха мигновено, като огън по слама. За миг хаосът се превърна в ред. Ягуните се отделиха от фланговете и оставиха рицарите да приближат без съпротива. Някои продължаваха да бягат, увличайки ги след себе си, но фланговете набъбваха и все повече и повече воини приготвяха лъковете си.
Тамплиерите се откъснаха далеч от пехотинците и зловещите им пики. Около десет хиляди от тях бяха препуснали напред — огромна сила, свикнала с победите. Бяха се забили дълбоко в монголските тумани, водени от самоувереността и вярата. Гледаха през тесните процепи на шлемовете си хаоса на монголското отстъпление и съсичаха с мечовете си всичко, което се озоваваше в обхвата им. Видяха как отделни части се отклоняват от двете им страни, но въпреки това продължиха напред, за да пробият вражеските редици и да стигнат до водача им, който и да е той.
По фланговете им хиляди монголски стрелци спряха уплашените си викове и поставиха стрели на тетивите. Със спокойна увереност подбраха целите си и насочиха стрелите към шиите на огромните бойни коне. Отпред животните бяха изцяло бронирани. Отстрани обаче вратовете им бяха или голи, или покрити само с развяващ се плат.
Байдур махна с ръка. Всички жълти знамена се смъкнаха като едно. Лъковете избръмчаха, освобождавайки огромната енергия на пълното опъване, и запратиха съскащите стрели в носещите се покрай тях коне. От толкова близо мишените бяха лесни за улучване и още при първите удари конете рухваха с пронизани гърла. Кръв запръска на мощни струи от ноздрите им. Мнозина от монголските воини трепнаха от съчувствие, но след миг извадиха нови стрели от колчаните си.
Рицарите изреваха. Улучените само веднъж пришпориха конете си и се опитаха да се измъкнат от връхлетялата ги от двете страни буря. Конете под тях падаха: стотици животни рухнаха изведнъж, като затиснаха или смазаха ездачите си. Рицарите се озоваха на земята замаяни, мъчещи се да се изправят.
Въпреки загубите тамплиерската атака продължи. Не беше лесно тежките бронирани коне да се обърнат настрани, но рицарите все пак опитаха. Някой зарева заповеди и моментално се превърна в мишена за всички стрелци наблизо. Конят му рухна, набоден като таралеж, а самият рицар падна с щръкнала от забралото на шлема му стрела.
Тамплиерите завиваха наляво и надясно към стрелците от двете им страни. Атаката се разделяше по дължината на колоната, като всеки рицар завиваше в обратната на онзи пред него посока. Беше маневра като за парад, каквато монголите не бяха виждали никога. Байдур беше впечатлен. След малко рицарите се озоваха лице в лице срещу воините, които ги жилеха. Ръкопашният бой бе единственият им шанс да се спасят от клането, в което се беше превърнала атаката им. Бяха изгубили скоростта, но бронята им беше яка и силите им все още бяха свежи. Ужасно дългите им копия смазваха ребрата на воините му, след което огромните мечове започнаха да се вдигат и спускат подобно на касапски сатъри.
Монголските ездачи танцуваха с конете си около тях и запращаха всяка стрела точно в целта — там, където виждаха пролука в доспехите или незащитена плът. Дългите мечове се въртяха над тях или се спускаха там, където се бяха намирали само миг по-рано.
Байдур чуваше гърления смях на хората си и знаеше, че той се дължи отчасти на облекчението им. Само размерът на рицарите и конете им беше достатъчен, за да събуди страх. Беше като прохладен ветрец върху сгорещена кожа да ги гледа как падат. Ала когато ударите на рицарите достигаха целта си, всяка нанесена рана бе смъртоносна. Байдур видя как един рицар в окъсан плащ в червено и бяло стовари меча си с такава сила, че отсече крака на един воин в бедрото и разпра седлото под него. Докато умираше, воинът сграбчи рицаря и го събори със себе си с трясък на метал.