Отмерените залпове от фланговете бяха сменени от меле крещящи хора и цвилещи коне, хиляди индивидуални схватки. Байдур препускаше насам-натам зад хората си и се мъчеше да определи как се справят. Видя как един рицар с мъка се изправи на крака и свали очукания си шлем. Черната му коса бе мокра от пот. Байдур препусна покрай него и го съсече.
Върна се назад и спря коня си. Огледа се, за да усети битката. Знаеше, че не може да се включи в атаката. Ако паднеше, командването щеше да се стовари върху плещите на Илугей. Байдур се изправи в стремената и се загледа в сцената, която знаеше, че никога няма да забрави. Навсякъде по огромното поле рицари в сребриста броня се биеха срещу туманите. Очуканите им щитове падаха от ръцете им, мечовете им отхвърчаваха встрани. Хиляди бяха избити на земята, държани от воините му, докато други вдигаха забралата на шлемовете им и забиваха остриета в лицата им. Други хиляди още бяха на конете си и викаха на другарите си. Байдур видя, че у тях няма страх. Но щеше да има. Скоро. Време беше да се уплашат. Не се изненада, когато ариергардът на атаката започна да се обръща и се превърна в хаотична маса, побягнала обратно към пехотинците и Краков. Даде заповед и осем мингхана препуснаха след рицарите и ги обсипаха със стрели. Малцина от тях щяха да стигнат до убежището зад пиките.
Болеслав гледаше отчаяно как каймакът на аристокрацията умира пред очите му. Никога не би повярвал, че рицарите могат да бъдат разбити от някакви си дрипави конници, ако не го беше видял със собствените си очи. Тези стрели! Мощта и точността им бяха зашеметяващи. Никога не бе виждал подобно нещо на бойното поле. Никой поляк не се беше сблъсквал с такъв противник.
Надеждата му се върна, когато видя ариергардът да обръща към града. Не беше в състояние да прецени мащабите на унищожението и челюстта му бавно увисна, когато осъзна колко малко са оцелелите, колко окаяни изглеждат в сравнение със сияйното великолепие на онези, които бяха препуснали срещу врага. Монголите продължаваха да ги преследват, пускаха адските си стрели с плавни движения, сякаш рицарите бяха мишени за упражнения на някакво огромно стрелбище.
Болеслав изпрати четири хиляди копиеносци да защитят отстъплението им и те принудиха монголите да спрат. Разбитите остатъци от тамплиерите се върнаха в тръс, покрити с прах и кръв, едва дишаха в сплесканите си брони.
А в следващия миг Болеслав с ужас видя, че монголските тумани приближават. Осъзна, че най-сетне ще използват копията си. Беше изгубил защитата на кавалерията и монголите щяха да ги пометат и да влязат в Краков. Извика да вдигнат пиките, но атака не последва. Вместо това стрелите заваляха отново, сякаш рицарите изобщо не бяха излизали в атака, сякаш монголите разполагаха с цял ден, за да довършат избиването.
Погледна към слънцето, което се снишаваше към далечните хълмове. Ненадейно една стрела улучи коня му и той се изправи на задните си крака. Друга удари щита му и го блъсна в гърдите му със силата си. Заля го противен страх. Не можеше да спаси Краков. Рицарите бяха превърнати в сянка на предишната си мощ и му оставаха само селяците пехотинци. Щеше да му е трудно да спаси дори собствения си живот. Даде знак да свирят отбой.
Светлината вече отслабваше, но монголите продължаваха да стрелят. Копиеносците започнаха да се оттеглят. Изтощените тамплиери се построиха в тънка редица отзад и поемаха стрелите с броните си, опитваха се с всички сили да не допуснат отстъплението да се превърне в пълно поражение.
Болеслав препусна в лек галоп. Свитата му го последва със сведени глави. Сянката на поражението бе надвиснала над всички, също като страха. Вместо да праща писма, известяващи победата му, щеше да тича при брат си Хенрих и да го моли за благосклонност и съжаление. Яздеше сковано, загледан в сенките напред. Монголите бяха унищожили френските тамплиери, най-великата бойна машина на света. До днес. Кой можеше да ги спре, ако военните ордени не бяха в състояние? Тези рицари бяха изклали орди мюсюлмански неверници в и около Йерусалим. Разбиването им на пух и прах само за един ден го беше потресло до дъното на душата му.
Зад тях монголите виеха като вълци, стотици препускаха напред и избиваха онези, които искаха само да се оттеглят. Стрелите продължиха да валят и когато настъпи здрач. Враговете смъкваха от седлата мъжете от последните редици и ги убиваха със смях, като се бутаха кой да нанесе първия ритник или удар.