Когато се стъмни съвсем, Байдур и Илугей най-сетне събраха воините си. Краков лежеше пред тях гол и беззащитен и те влязоха, без да бързат, в него под лъчите на изгряващата луна.
Лунната светлина бе силна, въздухът — ясен и студен. Пратеникът препускаше с всички сили по прашната пътека. Беше изтощен. Трудно му беше да държи очите си отворени, а болката в кръста беше станала нетърпима. Обзе го внезапна паника, когато изгуби бройката на пътните станции, покрай които бе минал този ден. Каракорум беше далеч назад, но той знаеше, че трябва да предаде на друг чантата с безценното й съдържание. Нямаше представа какво са му връчили — знаеше само, че струва повече от живота му. Човекът от Каракорум се бе появил от мрака и с хриплив глас му бе дал заповедите и чантата. Пратеникът беше препуснал в галоп още преди онзи да слезе от коня.
Стресна се, понеже осъзна, че едва не е паднал от седлото. Топлината на коня, ритмичният тропот на копитата, звънът на звънчетата под него — всичко това притъпяваше сетивата му. Това щеше да е втората му нощ без сън и без никакви другари освен пътя и коня. Отново преброи наум. Беше минал през шест пътни станции, като на всяка бе сменял коня си. Налагаше се да предаде чантата на следващата, в противен случай рискуваше да загине по пътя.
Видя светлините в далечината. Естествено, бяха чули звънчетата. Щяха да го чакат с кон и нов ездач, както и с мях айраг и мед, които да му дадат сили. Щеше да се наложи да използват ездача. Вече се намираше на края на силите си и изтощението му бе пълно.
Когато стигна каменния двор насред нищото, видимия знак на ханската власт и сила, премина в тръс. Докато хората се скупчваха около него, той преметна крак през седлото и кимна на ездача, който бе още почти момче. Наред с чантата имаше и устно послание. Какво беше то? Да, спомни си.
— Убивай коне и хора, ако се наложи. Препускай колкото можеш по-бързо и по-надалеч. Това трябва да бъде предадено лично на Гуюк. Повтори думите ми.
Заслуша как новият ездач повтаря възбудено казаното. Чантата премина с доверие от ръка на ръка и нямаше да бъде отворена, докато не стигне местоназначението си. Пратеникът видя някаква каменна пейка в двора, или може би нещо като легло. Отпусна се на него и загледа как момъкът препусна, преди да си позволи да затвори очи. Никога не бе яздил толкова бързо и толкова далеч и се запита какво ли може да е толкова важно.
28.
Погребалната клада на хана бе огромна, наполовина на височината на дворцовата кула. Беше издигната бързо с огромните запаси кедрово дърво от мазетата на двореца. Материалът бе открит там, след като прочетоха заръките на Угедай. Ханът се беше подготвил за смъртта и беше описал всяка подробност около церемонията много преди да умре. Имаше и други писма в запечатания пакет, който Яо Шъ предаде на Торогене. Личното послание до нея я бе накарало да се разплаче. Угедай го беше написал преди да потегли на кампанията срещу Дзин и сърцето й се късаше, докато четеше думите на съпруга си. Бил готов за смъртта, но никой човек не можел наистина да разбере какво означава светът да продължи без него, как близките му ще трябва да живеят оттук нататък, без да чуват гласа му и да усещат докосването му. Всичко, което бе останало от него, бяха писмата и спомените й. Самият Каракорум щеше да бъде негова гробница, прахта му щеше да бъде положена в подземната гробница под двореца, където да почива вечно.
Темуге стоеше на зелената трева в златиста копринена роба, обшита със синьо. Гърбът го болеше непрекъснато и трябваше да се напрегне, за да погледне към върха на кладата. Не плачеше за сина на брат си. Вместо това беше сплел ръце зад гърба си и се бе умислил дълбоко за бъдещето, докато пламъците се разрастваха, овъглявайки дървото и пръскайки във въздуха сладкия мирис на кедър, който щеше да се усети на много мили оттук.
Докато стоеше тук и изпълняваше дълга си пред очите на хилядите събрали се, умът му се понесе към миналото. Сънародниците му не обичаха да показват скръбта си публично, но в тълпата работници, които се бяха стекли тук от Каракорум, имаше много зачервени очи. Самият град беше пуст, сякаш никога не е бил заселван.
Син на Чингис лежеше в тези пламъци, син на брата, когото бе обичал и от когото се беше страхувал, когото бе мразил и когото бе обожавал. Темуге почти не си спомняше първите дни, когато ги преследваха, когато всички бяха просто деца. Това бе станало преди страшно много години, макар че той все още сънуваше от време на време студа и мъчителния глад. Мислите му често се връщаха към младостта, но в нея имаше малко утеха. Тогава бяха четирима братя. Темуджин, който щеше да избере тщеславното име Чингис, Хаджиун, Хазар и Бехтер. Темуге се опита да си спомни лицето на Бехтер, но така и не успя. Сестра му Темулун също беше там, но и тя бе изтръгната от живота.