Помисли си за писмото, което Яо Шъ бе получил тази сутрин. Брат му Хаджиун бе мъртъв и Темуге затърси в себе си следа от мъка, чувство на загуба като онази, която показваше Торогене с плача си. Не, нямаше нищо. Бяха се разделили преди много години, изгубени в онези трудности и неприятности на живота, които вгорчават чистите отношения. От седмината, който се бяха крили в онова дере, бяха останали само той и Хазар. Само те можеха да кажат, че са тук от самото начало. Сега и двамата бяха старци и той всеки ден усещаше болките в кокалите си.
Погледна покрай ставащата все по-ярка дървена клада и видя Хазар, който стоеше със сведена глава. На младини двамата заедно бяха прекосили Дзин и бяха открили Яо Шъ, който тогава бе просто скитащ монах, очакващ своето бъдеще. Трудно бе дори да си спомни какво е да си толкова силен и изпълнен с живот. Забеляза, че Хазар изглежда странно слаб. Главата му сякаш се бе уголемила, плътта по лицето и врата му се беше стопила. Изобщо не изглеждаше добре. Импулсивно отиде до него и си кимнаха, двама старци под слънцето.
— Изобщо не съм си помислял, че ще си отиде преди мен — промърмори Хазар.
Темуге го изгледа остро и Хазар забеляза погледа му и сви рамене.
— Аз съм стар и бучките на рамото ми стават по-големи. Не очаквах момчето да умре, преди да е дошло моето време, това е.
— Трябва да ги изрежеш, братко — рече Темуге.
Хазар се намръщи. Вече не можеше да носи доспехи, защото опираха болезнените места. Всяка вечер му се струваше, че бучките са се подули още, подобно на грозде под кожата му. Не спомена онези, които имаше на под мишниците си. И най-малкото им докосване предизвикваше такава болка, че му се завиваше свят. Мисълта, че в тях може да се забие нож, бе непоносима. „Това не е страхливост“, твърдо си рече той. Тези неща или щяха да изчезнат след време, или да го убият; едното или другото.
— Съжалявам, че и Хаджиун си е отишъл — рече Темуге.
Хазар затвори очи, скован от болка.
— Беше твърде стар да тръгва на поход. Казах му го. Не че се радвам, че излязох прав де. Господи, липсва ми.
Темуге го изгледа въпросително.
— Да не би случайно да си станал християнин?
Хазар се усмихна малко тъжно.
— Твърде късно е за мен. Просто ги слушам какво си говорят. Все споменават бога си. Онзи техен рай ми се струва малко скучен, ако се съди по думите им. Попитах един от монасите дали там ще има коне, а той каза, че не бихме ги искали, можеш ли да си представиш? Едно обаче ти казвам със сигурност — нямам намерение да яздя някой от ангелите им.
Темуге разбираше, че брат му говори така, за да скрие мъката си по Хаджиун. Отново погледна в собственото си сърце и откри единствено празнота. Това беше обезпокояващо.
— Тъкмо си мислех за онова дере между хълмовете, където се криехме — рече той.
Хазар се усмихна и поклати глава.
— Трудни времена бяха. Но пък ги преживяхме, както и всичко останало. — Погледна към града зад кладата, която поглъщаше тялото на хана. — Този град нямаше да съществува, ако го нямаше семейството ни. — Въздъхна замислено. — Странно е, като си спомня времето, когато нямаше държава. Може би това е достатъчно за един човешки живот. Видяхме добри години, братко, въпреки различията ни.
Темуге предпочете да извърне поглед, вместо да си спомни за заниманията си с тъмните изкуства. Като млад няколко години беше избраният ученик на онзи, който беше причинил огромна болка на семейството, онзи, чието име вече не се споменаваше. Хазар бе почти негов враг по онова време, но всичко това се беше случило много отдавна и бе почти забравено.
— Трябва да запишеш това — ненадейно рече Хазар и посочи погребалната клада с брадичка. — Както направи за Чингис. Трябва да го опишеш.
— Ще го направя, братко — отвърна Темуге. Отново погледна Хазар и видя колко е измършавял. — Изглеждаш зле, Хазар. На твое място бих ги оставил да ги изрежат.
— Да, но ти пък какво знаеш? — подигравателно отговори Хазар.