— Зная, че могат да те приспят с черната паста, за да не усещаш болката.
— Не се боя от болка — раздразнено каза Хазар. Въпреки това изглеждаше заинтересуван. Размърда рамене и се намръщи. — Може пък да го направя. Понякога почти не мога да използвам дясната си ръка.
— Ще ти е нужна, ако Чагатай дойде в Каракорум — рече Темуге.
Хазар кимна, потърка рамото си с лявата си ръка и изсумтя:
— Точно този бих искал да го видя със счупен врат. Бях там, когато Толуй даде живота си, братко. И какво получихме срещу него? Няколко мизерни години. Ако трябва да видя как Чагатай влиза триумфално през тези порти, май предпочитам да умра в съня си преди това.
— Ще пристигне тук преди Гуюк и Субодай, това поне го знаем със сигурност — кисело рече Темуге. Той също не изпитваше особена обич към простака, заченат от брат му. Чагатай като едното нищо щеше да изгори града просто за да покаже кой е главният. В това отношение бе истински син на баща си. Темуге потръпна, но си каза, че е просто от вятъра. Знаеше, че би трябвало да направи планове за изнасянето на най-ценните свитъци и книги преди пристигането на Чагатай, поне докато не се увери, че ще бъдат пазени добре. Самата мисъл за Чагатай като хан беше достатъчна, за да се изпоти. „На никой не му трябва втори Чингис“, помисли Темуге. Светът още не се беше възстановил напълно от разрушенията на първия.
Котен пресече Дунав с лодка. Гребецът — нацупен войник — го биваше и малкият съд се плъзгаше бързо по тъмните води. Котен, се беше увил плътно в наметалото си в студения здрач и бе потънал в мисли. Явно не можеше да избяга от съдбата си. Кралят имаше пълното право да поиска хората му. Унгария му беше дала убежище и за известно време Котен си мислеше, че е успял да спаси народа си. След като планините бяха останали зад тях, се беше осмелил да се надява, че монголските тумани няма да продължат толкова далеч на запад. Никога не го бяха правили. А ето че Златната орда се бе появила с рев от Карпатите и доскоро мирното и безопасно място вече не можеше да се нарече убежище.
Кипеше от яд, докато гледаше приближаващия бряг — тъмна линия от лепкава кал, която щеше да задърпа ботушите му. Стъпи в плитката вода и се намръщи, когато кракът му потъна във вонящата тиня. Гребецът измърмори нещо неразбираемо и огледа монетата внимателно, което си беше преднамерена обида. Ръката на Котен помръдна към ножа. Прииска му се да остави белег на лодкаря, за да му напомня как да се държи. Отказа се с неохота. Мъжът отблъсна лодката си и загреба, като го гледаше все така нацупено. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, изкрещя нещо, но Котен не му обърна внимание.
Подобни неща се повтаряха непрекъснато между Буда и Пеща. Куманските му сънародници бяха добри вярващи, бяха се покръстили по заповед на господаря си и правеха всичко възможно да се отнасят към новата религия като към своя собствена, пък било то и само заради оцеляването си. Разбираха, че запазването на живота си струва тази жертва, и му се бяха доверили. Сякаш никой от християнските духовници не намираше за странно, че цял народ може да изпита внезапно желание да приеме Христа в сърцето си.
Това обаче не беше достатъчно за жителите на градовете на Бела. Още от първите дни се понесоха истории за кражби и убийства, извършвани от хората му. Подобни слухове и клюки витаеха около всеки нещастен случай. И свиня не можеше да се разболее, без някой да заяви, че била проклета от някаква мургава жена. Котен се изплю и продължи да гази в калта. Предишния месец едно унгарско момиче бе обвинило две кумански момчета, че го изнасилили. Последвалите размирици бяха потушени с безмилостна жестокост от войниците на крал Бела, но омразата си оставаше и кипеше под повърхността. Малцина смятаха, че момичето лъже. В края на краищата тъкмо такива неща можеха да се очакват от мръсните чергари, настанили се сред тях. Те бяха хора без корен и не можеше да им се вярва. Биваше ги само да крадат, да убиват и да замърсяват чистата река.
Котен не харесваше домакините си точно толкова, колкото и те мразеха него и хората му. Не можеха да заемат по-малко място от това, помисли си раздразнено той, загледан в града от палатки и бараки покрай реката. Кралят беше обещал да им построи нов град или може би да разшири два-три от вече съществуващите. Беше говорил дори за област, където куманите да живеят спокойно самички. Може би щеше да удържи на думата си, ако не бяха дошли монголите, макар че Котен беше започнал да се съмнява в това.
Монголската заплаха като че ли само бе засилила напрежението между местните маджари и неговото племе. Хората му не можеха да излязат на улицата, без някой да ги заплюе или да блъска жените. Всяка нощ някой намираше края си с прерязано гърло. Нямаше наказани, ако трупът беше кумански, но съдиите и войниците бесеха хората му по двама и повече, ако жертвата беше от маджарите. Това бе лоша награда за новопокръстените двеста хиляди християни. Имаше моменти, когато Котен се чудеше що за вяра е тази: да проповядва доброта и в същото време да е така жестока към своите.