Лицето на Бела стана тъмночервено, вените на челото му се издуха.
— Ще се върнете в строя! — изрева той.
Синът на Котен поклати глава.
— Сбогом, твое величество. Христос да благослови многобройните ти дела.
Бела рязко пое дъх, внезапно осъзнал, че всички кумански конници са впили поглед в него. Ръцете им бяха върху дръжките на сабите или стискаха лъковете, лицата им бяха ледени. Стисна устни. Те бяха четиридесет хиляди. Ако заповядаше да убият сина, като едното нищо щяха да нападнат гвардейците му. И щеше да настъпи катастрофа, от която полза щяха да имат единствено монголите. Сините му очи замръзнаха като лед.
— Точно когато врагът е пред нас? — изрева той. — Вие сте клетвопрестъпници! Вие сте страхливци и еретици!
Продължи да крещи, докато синът на Котен му обръщаше гръб. Господи, защо не можеше да си спомни името му! Думите му бяха като хвърлени на вятъра. Оставаше му само да пръска слюнки и да беснее, докато куманите се отдалечаваха. Заобиколиха огромната унгарска армия и се насочиха към лагера на сънародниците си.
— Не ни трябват козари в редиците, твое величество — с отвращение каза Йозеф Ландау. Братята му рицари около тях изръмжаха в знак на съгласие. Куманите все още яздеха пред основните части и крал Бела се помъчи да се овладее. Усмихна се насила и каза високо:
— Прав си, сир Йозеф. Ние сме сто хиляди души дори без тези… козари. Но след като победим, те ще си платят за това предателство.
— За мен ще е удоволствие да им дам да се разберат, твое величество — отвърна Йозеф Ландау с гадна физиономия, която можеше да се сравнява единствено с изражението на самия Бела.
— Добре. Разгласете, че аз съм отпратил куманите от бойното поле, сир Йозеф. Не искам хората ми да мислят за предателството им. Нека знаят, че съм избрал да се бия редом с мъже от истинска унгарска кръв. Това ще повдигне духа им. Колкото до чергарите, ти ще им покажеш цената за предателството им. Ще те разберат, сигурен съм.
Пое дълбоко дъх, за да уталожи гнева си.
— Вече се уморих да стоя тук и да слушам плачливите гласове на разни страхливци. Да тръгваме.
29.
Субодай гледаше как армията на крал Бела започва да пресича реката. Мостовете почерняха от хора и коне. Бату и Джебе бяха спрели конете си до него и също гледаха, преценяваха хората, срещу които им предстоеше да се изправят. Конете спокойно пощипваха трева. Пролетта бе настъпила рано в равнините и само тук-там на зеления килим се виждаха бели участъци сняг. Въздухът все още беше студен, но небето бе светлосиньо и светът се изпълваше с нов живот.
— Доста добри конници са — отбеляза Джебе.
Бату сви рамене, но Субодай каза тихо и замислено:
— Твърде много са. И през реката има прекалено много мостове. Но пък именно затова ще ги накараме да се озорят.
Бату ги погледна. Както винаги си даваше сметка, че двамата споделят разбиране, от което той е изключен. Това бе вбесяващо: несъмнено нарочно се държаха така. Извърна се, тъй като знаеше, че и двамата с лекота могат да разпознаят гнева му.
През целия си живот бе принуждаван да се бори за всичко, което беше постигнал. После ханът го бе измъкнал от калта и го беше издигнал до командващ туман в името на баща му. Бату бе почетен пред всички и на мястото на омразата му към света дойде нова борба, почти толкова мъчителна, колкото и предишната. Трябваше да докаже, че е способен да води, че има уменията и дисциплината, които хора като Субодай приемаха за даденост. В желанието си да се докаже никой друг не би могъл да работи по-здраво и да постигне повече от него. Беше млад, енергията му бе почти безкрайна в сравнение с тези старци.
Разкъсваше се, докато гледаше орлока. Една мъничка слаба част от него бе готова да даде всичко за едно потупване по рамото от Субодай, за одобрение, просто за одобрението му като мъж и водач. Останалото му същество мразеше тази слабост с такава страст, че тя нямаше как да не се излее навън като гняв. Нямаше съмнение, че баща му навремето се е възхищавал на Субодай. Нямаше съмнение, че му е имал доверие.
Смазването на подобни нужди бе част от възмъжаването и Бату го знаеше много добре. Никога нямаше да спечели доверието на Субодай. Никога нямаше да получи одобрението му. Затова смяташе да се издигне в държавата и когато Субодай остарее съвсем и остане без зъби, да разбере, че е преценил неправилно младия военачалник, който някога е бил под опеката му. Да разбере, че е изпуснал единствения, който би могъл да поеме завещаното от Чингис и да го направи златно.