Крал Бела гледаше как лагерът се установява около него — именно около него, започваше от собствения му павилион, великолепно съоръжение с лъскави подпори и здрава тъкан, която не пропускаше вятъра. Вече надушваше храната, която приготвяха слугите му. Застанал в центъра на всичко това, Бела усети прилив на гордост. Армията му не се нуждаеше от онези чергари куманите, за да подгони монголите и да ги преследва дни наред. Маджарската стомана и маджарската храброст бяха повече от достатъчни. Досмеша го, като си помисли, че е подкарал монголските пастири по същия начин, по който те подкарват стадата си. Донякъде съжаляваше, че не ги е притиснал още повече в бреговете на Шайо, но те бяха продължили да бягат презглава и спряха само за момент при моста, преди да тръгнат по него. Заслони очи от залязващото слънце и видя вражеските шатри — странно кръгли, осеяли земята от другата страна на реката. В тях го нямаше онзи ред и онази спокойна ефективност, които виждаше около себе си. Помисли си с наслада за преследването, което предстоеше. Във вените му течеше кръвта на рицари и той чувстваше как предците му крещят победоносно при вида на прогонените нашественици, разбити — не, избити в планините, от които се бяха изсипали.
Обърна се, когато един от рицарите на фон Тюринген препусна към него. Беше англичанинът Хенри Брейбрук, екзотика сред тях, макар че бе знаменит боец и заслужаваше мястото си.
— Сър Хенри — поздрави го крал Бела.
Рицарят бавно слезе от коня и се поклони. Заговори на френски, тъй като и двамата владееха отлично този език.
— Господарю, опитват се да задържат моста. Осемстотин, може би хиляда души обърнаха конете си и останаха там.
— Значи предпочитат да не минаваме реката, така ли, сър Хенри? — Крал Бела се изкиска приятелски. — Дни наред усещат как им дишаме във вратовете и сега им се иска да ги оставим да отстъпят на спокойствие.
— Щом казвате, господарю. Но това е единственият мост на сто мили по реката, ако не и повече. Трябва да ги изтикаме тази вечер или утре сутринта.
Бела за момент се замисли. Настроението му беше чудесно.
— Когато бях момче, сър Хенри, обичах да събирам миди на езерото Балатон. Те се впиват в камъните, но с ножчето си успявах да ги изчегъртам и да ги пусна в гърнето! Разбираш ли накъде бия, сър Хенри?
Разсмя се на собственото си остроумие, но рицарят само леко се намръщи в очакване на заповеди. При вида на такъв безчувствен другар по оръжие кралят въздъхна. Хуморът не беше на почит сред рицарите с тяхната сурова версия на християнството. Полъх на вятъра донесе до тях миризмата на печено свинско и крал Бела плесна доволно с ръце и взе решение.
— Изпрати стрелци, сър Хенри. Нека се поупражняват малко с мишените преди залез-слънце. Удари ги здраво и ги прогони от другата страна на реката. Достатъчно ясно ли се изразих?
Рицарят сведе глава. Сър Хенри Брейбрук имаше цирей на крака, който трябваше да се среже, както и разранено стъпало, което като че ли започваше да гние под превръзката, въпреки че беше опитал какви ли не мехлеми и лапи. Храната, която го очакваше, беше рядка супа и стар хляб, може би и малко кисело вино, за да го прокара през сухото си гърло. Яхна внимателно коня си, скован от болежките. Не се радваше на клането, макар че безбожните монголи заслужаваха да бъдат изтрити от лицето на Христовата земя. Въпреки всичко щеше да изпълни заповедта на краля — нали бе дал рицарската си клетва.
Хенри Брейбрук предаде кралската заповед на един отряд стрелци — четири хиляди мъже под командването на унгарски принц, когото не харесваше и не уважаваше. Остана само колкото да ги види как потеглят към моста, след което се нареди с куркащ стомах на опашката за супата и хляба.
Чагатай погледна към яркото слънце. В дясната си ръка държеше пожълтял пергамент, който бе пропътувал повече от хиляда мили през пътните станции. Беше покрит с петна и мърляв, но няколкото изписани на него реда накараха сърцето му да затупти бясно. Вестоносецът, който го беше донесъл, още стоеше коленичил и чакаше. Чагатай бе забравил за него в мига, в който започна да чете. Посланието, надраскано набързо с дзински знаци, беше точно онова, което очакваше от години. Угедай най-сетне беше умрял.