Това променяше всичко. Сега Чагатай беше последният оцелял син на Чингис хан, последният пряк потомък на основателя на държавата, на хана на хановете. Почти чуваше гласа на стареца, докато мислеше какво предстои. Беше време за безмилостни действия, трябваше да грабне властта, която му беше обещана навремето, която бе негова по право. Очите му се насълзиха, отчасти от спомените за младостта. Най-сетне можеше да стане онзи мъж, когото би искал да види баща му. Несъзнателно смачка жълтия пергамент в юмрука си.
Субодай щеше да се изправи срещу него, или най-малко щеше да застане на страната на Гуюк. Орлокът никога не го беше обичал. Щеше да се наложи да бъде убит тихомълком, просто нямаше друг начин. Чагатай кимна замислено — това просто решение отваряше различни пътища за предстоящите дни. В двореца на Каракорум беше чул брат си да говори за верността на Субодай, но знаеше, че никога не би могъл да се довери на орлока. Просто помежду им имаше твърде много неща и той бе видял смъртната закана в студените очи на военачалника.
Каракорум беше ключът за ключалката, сигурен беше. Нямаше история на пряко наследяване на властта, поне сред племената. Ханът винаги се избираше сред онези, които бяха най-подходящи за водачи. Нямаше значение, че Гуюк е най-големият син на Угедай или че Угедай бе предпочел него — та нали самият той не беше най-големият от братята си. Народът не познаваше любимци. Щяха да приемат онзи, който държи града. Щяха да тръгнат след човека, имащ силата и волята да превземе Каракорум. Усмихна се. Имаше много синове, които да изпълнят стаите на онзи дворец. Синове, които щяха да продължат линията на Чингис до края на човешката история. Във въображението си видя замайваща картина на империя, простираща се от Корио на изток до западните държави, под властта на един-единствен силен хан. Дзинските владетели никога не бяха мечтали подобно нещо, но територията беше огромна и го изкушаваше да се опита да я овладее цялата.
Чу стъпки зад себе си. Прислужникът му Сунтай влезе в стаята. Като никога, Чагатай беше научил новина преди началника на шпионите. Усмихна се, като видя, че грозното му лице е зачервено, сякаш е тичал.
— Време е, Сунтай — каза Чагатай с блестящи от сълзите очи. — Ханът е мъртъв и трябва да събера туманите си.
Слугата му хвърли поглед към коленичилия вестоносец и след кратък размисъл зае същата поза и сведе глава.
— Твоя воля, господарю.
31.
Гуюк препускаше в галоп през гората след сръбския конник. Битката беше приключила преди дни, но двамата с Монгке продължаваха да преследват бягащите противници с туманите си, препускаха с все сили и гледаха да не оставят нито един жив, за да не могат да заминат в подкрепа на унгарския крал. Отново си помисли за многото маджари, които бе открил от тази страна на границата. Субодай бе прав да го прати на юг, където многобройните села щяха да се отзоват на призива на Бела. Е, вече не можеха да го направят — походът му през земите им се беше погрижил за това.
Чу далечния зов на тръба и изруга. Беше толкова близко до сърбина, че го виждаше как поглежда ужасено назад, но се отнасяше сериозно към отговорностите си. Спря коня и загледа как сърбинът изчезва между дърветата. Сигналът прозвуча отново, после за трети път. Гуюк се намръщи и се запита какво ли според Монгке е толкова спешно.
Докато се връщаше, видя, че хората му вече се събират. Излизаха от зеления сумрак и си подвикваха, хвалеха се с победите си. Един размахваше някакви златни верижки и Гуюк се усмихна на щастливото му изражение.
Когато Субодай ги бе пратил тук, Гуюк се беше уплашил, че това е нещо като наказание. Повече от ясно бе, че Субодай отстранява най-близките приятели на Бату. Походът на юг не обещаваше кой знае колко слава. Но ако този призив бе сигнал да се върнат при Субодай, Гуюк знаеше, че спомените му за тези няколко седмици ще са му скъпи и приятни. Двамата с Монгке работеха добре заедно и се бяха научили да се доверяват един на друг. Уважението му към Монгке определено се беше засилило. Братовчед му бе неуморен и вещ и макар да нямаше блестящите хрумвания на Бату, винаги беше там, където имаше нужда от него. Гуюк си спомни какво облекчение беше изпитал само преди няколко дни, когато Монгке разби сръбската част, която беше направила засада на мингханите му сред хълмовете.
След гората имаше скали и Гуюк предпазливо заслиза през тях, докато не стигна до равното. Вече виждаше как туманът на Монгке се строява, както и собствените си хора, които се стичаха от всички посоки и заемаха местата си. Препусна в лек галоп през равнината.