Отдалече чу звъна на звънчетата. Беше дошъл вестоносец. Сърцето му заби възбудено. Какви ли бяха новините? Много лесно беше да се почувстваш изолиран от основната войска и да ти се стори, че светът се изчерпва само с твоите битки и нападения. Насили се да се отпусне. Сигурно Субодай ги свикваше за някаква последна атака на запад. Бащата небе определено беше благословил начинанието му и Гуюк нито веднъж не бе съжалил, че е толкова далеч от родните степи. Беше млад, но можеше да си представи годините пред себе си, когато всички, участвали във великия поход, щяха да са обвързани един с друг по особен начин. Вече усещаше тази връзка, чувството на споделена опасност, дори на братска привързаност. Каквото и друго да бе възнамерявал Субодай, походът бе сплотил военачалниците, които яздеха с него.
Докато приближаваше, забеляза, че Монгке е зачервен и ядосан. Повдигна мълчаливо вежда и Монгке сви рамене и каза малко сърдито:
— Казва, че ще говори само с теб.
Гуюк погледна изненадано младия вестоносец. Беше мръсен, което си бе съвсем нормално след такъв път. Нямаше доспехи. Свали кожената чанта от гърба си, подаде му я и каза:
— Беше ми заръчано да предам съобщението лично на Гуюк, господарю. Не исках да те обидя. — Говореше всъщност на Монгке, който го гледаше кръвнишки.
— Сигурно орлок Субодай има причини за подобно решение — рече Гуюк, докато вземаше чантата и я отваряше.
Умореният конник се чувстваше неудобно в присъствието на такива високопоставени мъже, но поклати глава.
— Господарю, не съм виждал орлок Субодай. Съобщението идва от Каракорум.
Гуюк замръзна. После бръкна в чантата и извади единственото съобщение. Всички го видяха как пребледня, докато оглеждаше печата. Счупи го бързо и отвори съобщението, което бе пропътувало почти пет хиляди мили, за да стигне до него.
Прехапа устна, докато четеше, очите му се връщаха отново и отново към началото, докато се опитваше да осъзнае съдържанието. Накрая Монгке не издържа напрегнатата тишина и попита:
— Какво пише, Гуюк?
Гуюк поклати глава.
— Баща ми е мъртъв — замаяно рече той. — Ханът е мъртъв.
За миг Монгке остана неподвижен в седлото, после слезе от коня, коленичи в тревата и сведе глава. Мъжете около него последваха примера му, вестта се разпространи и след малко и двата тумана бяха на колене. Гуюк ги гледаше объркано, все още неспособен да проумее случващото се.
— Стани, Монгке — рече той. — Няма да забравя това, но сега трябва да се върна у дома. Трябва да тръгна към Каракорум.
Монгке се изправи и преди Гуюк да успее да го спре, докосна с чело ботуша му в стремето.
— Нека положа клетва пред теб. Позволи ми тази чест.
Гуюк впери поглед в него. Монгке го гледаше отдолу със свирепа гордост.
— Добре, военачалнико — тихо отвърна той.
— Ханът е мъртъв. Предлагам ти сол, мляко, коне, гери и кръв — каза Монгке. — Ще те следвам навсякъде, господарю. Давам ти думата си, а думата ми е желязо.
Гуюк потръпна, когато коленичилите мъже около него започнаха да повтарят думите, докато не ги казаха всички. Мълчанието се проточи и Гуюк загледа над тях към града отвъд хоризонта, който можеше да види единствено той.
— Заклехме се, господарю — рече Монгке. — Вече сме твои.
Яхна коня си и започна да раздава заповеди на най-близките мингхан командири.
Гуюк продължаваше да държи жълтия пергамент, който сякаш го изгаряше. Чу Монгке да нарежда на туманите да потеглят на север, към Субодай.
— Не. Трябва да замина още тази вечер — каза Гуюк. Погледът му бе стъклен, кожата му приличаше на восък под лъчите на слънцето. Едва забеляза как Монгке приближи коня си до неговия и почти не усети докосването му по рамото си.
— Ще имаш нужда и от другите тумани, приятелю — рече Монгке. — От всичките.
Субодай чуваше как реката тече съвсем наблизо. Носеше се силна миризма на мъже и коне — мокри дрехи, пот, овче месо и тор, всичко това смесено в нощния въздух. Беше вбесен, защото бе гледал как цял мингхан воини бе избит до крак, докато удържаше моста по негова заповед. Войниците бяха изпълнили задачата си и нощта настъпи, без маджарската войска да прекоси реката. Крал Бела беше прехвърлил само хиляда тежки конници да установят предмостие за утре сутринта. Те нямаше да спят, щом монголските лагерни огньове горяха навсякъде около тях. Жертвата си струваше, помисли си Субодай. Крал Бела беше принуден да чака до сутринта, преди да мине по моста и да продължи да преследва монголската войска.