Уморено разкърши схванатия си врат. Не беше нужно да говори на хората си, нито дори да им дава нови заповеди. Те също бяха гледали отпора на мингхана. Слушали бяха виковете на умиращите и плясъка на падащите във водата тела. Река Шайо течеше пълноводна и бърза и воините бързо се издавиха — тежките доспехи ги влачеха към дъното.
Луната не бе пълна, но осветяваше терена достатъчно. Реката блестеше като сребристо въже, което се губеше в сумрака, докато туманите минаваха през плиткия брод. Той беше ключът на плана на Субодай, открит при разузнаването след слизането от планините. Всичко, което Бела бе видял дотук, го беше накарало да вярва, че монголите бягат. Начинът, по който бяха удържали моста, му беше показал, че той е важен за тях. След това Субодай използва тъмните часове, преди луната да се издигне над равнината. Беше риск, при това голям, но орлокът бе толкова уморен от бягането, колкото и хората му.
Сега само парцаливите наборници държаха територията от другата страна на реката. Седяха около хилядите огньове под лунната светлина и се местеха от един на друг, за да създадат впечатлението за огромен лагер. Субодай пък беше повел туманите на три мили на север. Бяха превели конете през брода, без врагът да се усети. Субодай не беше оставил нито един туман в резерва. Ако планът му се провалеше, унгарският крал щеше да прекоси реката по зазоряване и парцаливите пехотинци щяха да бъдат унищожени.
Субодай шепнешком заповяда да ускорят темпото. Нужни бяха часове за преминаването на толкова много хора, особено когато се опитваха да не вдигат шум. Час по час поглеждаше към луната и преценяваше времето, което оставаше до зазоряване. Армията на крал Бела беше огромна. На Субодай щеше да му е нужен цял ден, за да отмъсти достатъчно за загубите си.
Туманите най-после се събраха. Конете пръхтяха и воините закриваха ноздрите им с мърлявите си длани. Шепнеха си и се смееха тихо в мрака, предвкусваха ужаса, който щеше да изпита уж преследващият ги враг. Бяха бягали цели пет дни. Най-сетне беше дошъл моментът да спрат и да ударят.
Субодай видя в сумрака, че Бату се приближава за заповеди. Беше се ухилил. Орлокът запази суровата си физиономия.
— Бату, твоят туман ще удари предната част на лагера, където е кралят им. Изненадайте ги, докато спят, и ги унищожете. Ако успеете да стигнете стените от чували, съборете ги. Приближете колкото можете по-тихо, после оставете стрелите и мечовете да крещят вместо вас.
— Както заповядаш, орлок — отвърна Бату. Като никога при изговарянето на титлата не се долавяше подигравка.
— Аз ще препусна с туманите на Джебе и Чулгетай и ще ги ударя отзад. Те са сигурни къде се намираме и няма да ни очакват. Стените им са безполезни, че и по-лошо — защото се чувстват в безопасност зад тях. Искам да се паникьосат, Бату. Всичко зависи от това да ги разбием бързо. Не забравяй, че са много повече от нас. Ако имат добри командири, могат да се прегрупират. Тогава ще сме принудени да се бием до последния човек и загубите ще са огромни. Не пропилявай войската ми, Бату. Разбираш ли?
— Ще се държа с воините, сякаш са ми синове — рече Бату.
Субодай изсумтя, но каза:
— Тръгвай тогава. Утрото наближава.
Загледа как Бату изчезва безмълвно в мрака. Нямаше сигнални тръби и барабани — врагът беше съвсем наблизо и не биваше да заподозре нищо. Туманът на Бату се построи бързо и пое в тръс към унгарския лагер. Монголските каруци, герите и ранените бяха оставени оттатък реката и трябваше да се оправят сами. Туманите бяха без багаж, можеха да препускат бързо и да нанесат тежки удари.
Субодай кимна отсечено на самия себе си. Трябваше да измине по-голямо разстояние от Бату, а времето бе съвсем малко. Усети, че сърцето му се разтупква по-силно. Рядко му се случваше да изпитва възбуда, но запази физиономията си безизразна, докато поведе последните два тумана на запад.
Крал Бела се събуди внезапно. Беше плувнал в пот. Разтърка очи да прогони кошмара и стана. Беше сънувал, че ги нападат. Примигна, когато започна да осъзнава, че това не е сън, а истина. Обхванат от внезапен страх, той подаде глава от командния павилион. Беше все още тъмно, но видя Конрад фон Тюринген на коня си, вече в пълно бойно снаряжение. Крещеше някакви заповеди. Хора тичаха във всички посоки, а оттатък стената зареваха бойни рогове. След миг Бела чу характерния грохот на барабани — с всеки миг ставаше все по-силен и ясен.