Улицата стана по-широка, с излъскани каменни канавки. Тази част от града бе завършена преди месеци и тълпите работници останаха зад него. Докато яздеше напред, Угедай не се сдържа да погледне към ограждащите стени, които така бяха объркали дзинските му архитекти и строители. Дори от скромната височина на седлото на моменти можеше да види зелените степи отвъд тях. Знаеше, че стените на Йенкин не бяха спасили града от пожар и обсада. Неговите стени бяха ханските воини, племената, които бяха накарали дзинския император да падне на колене и бяха опустошили градовете на шаха.
Угедай вече обичаше творението си, от огромния централен плац до червените керемиди на покривите, облицованите с павета канавки, храмовете, църквите и джамиите, пазарите и хилядите домове, повечето все още празни и очакващи да се изпълнят с живот. Степният вятър развяваше на всеки ъгъл ивици син плат в почит към бащата небе, който се извисяваше над всички. На юг зелените хълмове и планини се простираха в далечината, въздухът бе топъл и прашен, а Угедай се наслаждаваше на Каракорум.
Когато подаде юздите на слугата и изкачи стъпалата на двореца си, здрачът се бе сгъстил до мек сумрак. Преди да влезе, погледна още веднъж назад към напиращия да се роди град. Дори оттук долавяше във вечерния въздух миризмата на прясно изкопана пръст и печената храна на работниците. Не беше планирал стадата добитък, оттатък стените, нито кудкудякащите кокошки на всеки ъгъл. Помисли си за пазара на вълна, който беше изникнал до западната порта. Не биваше да очаква търговията да замре само защото градът не е довършен. Беше избрал да го построи на място на стар търговски път, който да му вдъхне живот — и животът течеше с пълна сила, макар цели улици и райони все още да представляваха само купчини дъски, керемиди и каменни блокове.
Погледна към залязващото слънце и се усмихна на огньовете в степта около града. Народът му беше там и го очакваше. Войските му щяха да се хранят с тлъстото месо на овцете, угоени от лятната трева. Мисълта събуди глада му и Угедай облиза устни, докато минаваше през каменната порта, която не отстъпваше на портата на който и да е дзински град.
Спря за момент в отекващата зала до най-екстравагантния си жест. В центъра се издигаше дърво от плътно сребро — стигаше до самия купол на покрива, който имаше отвор като тавана на всеки гер. На бижутерите от Самарканд им бе потрябвала цяла година да леят и полират, но резултатът от усилията им изиграваше ролята си добре. Всеки, който влезеше в двореца, оставаше зашеметен от такова богатство. Някои виждаха в дървото образ на сребърните хора, на монголските племена, превърнали се в един народ. А по-мъдрите разбираха, че монголите ги е грижа толкова малко за среброто, че го използват като обикновен метал.
Угедай прокара ръка по ствола му, усещаше как металът изстудява пръстите му. Клоните се простираха настрани като пародия на живот и блестяха подобно на бяла бреза под лунна светлина. Той кимна доволно. Протегна се, докато роби и слуги палеха лампите около него. Пламъците им хвърляха черни сенки и изведнъж вечерта навън сякаш стана още по-тъмна.
Чу забързани стъпки и видя приближаващия прислужник Барас агур. Намръщи се на деловата му физиономия и купчината документи в ръцете му.
— След като се нахраня, Барас. Днес беше дълъг ден.
— Както кажеш, господарю, но имаш посетител — чичо ти. — Да му кажа ли да изчака, докато благоволиш да го приемеш?
Угедай разкопчаваше бойния си колан, но спря. И тримата му чичовци бяха дошли по негова заповед в степите около Каракорум и бяха разположили туманите си на огромни лагери. Беше им забранил да влизат в града и се зачуди кой ли се е осмелил да не му се подчини. Подозираше, че е Хазар, който гледаше на заповедите и законите като на инструменти, отнасящи се за другите, но не и за самия него.
— Кой от тях, Барас? — тихо попита Угедай.
— Господарят Темуге, господарю. Изпратих слуги да се погрижат за него, но чака много отдавна.
Барас агур направи жест с ръка, за да покаже колко се е придвижило слънцето в небето, и Угедай раздразнено сви устни. Братът на баща му много добре разбираше нюансите на гостоприемството. Само с идването си в отсъствието на хана вече правеше племенника си длъжен да го приеме. Угедай реши, че нарочно е постъпил така. Човек като Темуге беше твърде ловък, за да не се възползва и от най-малкото предимство. Но въпреки това имаше заповед военачалниците и първенците да останат в степите.