Стисна със задоволство юмрук, когато чу резките гърмежи на бомбардите. Имаше съвсем малко, но те бяха чудесно, страховито оръжие. Това също бе нещо, което носеше със себе си в Сун — жизненоважно познание за врага, както и начин той да бъде унищожен. Вълкът не може да устои пред човек с горяща факла. Сюан знаеше, че той би могъл да е това оръжие, стига да разполагаше с време и място да изпълни плановете си.
Виковете на офицерите го изтръгнаха от унеса му. Те сочеха на юг и Сюан заслони очите си от лъчите на залязващото слънце и се вгледа в далечината.
Към границата, която бе само на две мили оттук, приближаваше войска. Той различаваше огромните бързо движещи се формации, които покриваха хълмовете. „Сунските части реагират на заплахата като оси“, помисли си. Щяха да отговорят на наглостта на хана, осмелил се да влезе в земите им. Сюан продължи да се вглежда съсредоточено и започна да осъзнава, че това не е някаква незначителна сила на областен губернатор. Самият император никога не би напуснал столицата си, за да си цапа ръцете с мръсотиите на войната. Би трябвало да е някой от синовете му, може би самият престолонаследник. Никой друг не би могъл да командва такова множество. Каретата изпъстряха земята като шарки по плат, всяко се състоеше най-малко от пет хиляди добре обучени и екипирани мъже. Сюан се опита да ги преброи, но това бе невъзможно заради прахта и разстоянието. Мъжете около него вече ликуваха, но той присви очи и се замисли за монголските сили, които все още ръмжаха по петите му.
Ако братовчед му затвореше границата, нямаше да оцелее. Почеса раздразнено засъхнала струйка пот по лицето си и от нокътя му по кожата остана червен белег. Нали нямаше просто да стоят там и да гледат как го убиват? Не знаеше. Нямаше как да знае. От напрежението жлъчката в стомаха му се надигна.
Сюан пое дълбоко дъх, свика генералите си и започна да раздава заповеди. Армията се стегна като юмрук. Мъже с тежки щитове се завтекоха да заемат позиции и да изградят силна защита, която да задържи монголите достатъчно дълго, та предните части и центърът да достигнат границата. Беше отчаян план, чиято цел бе единствено оцеляването, но в този момент той можеше да запази и живота на много войници. Сюан беше водил отбранителни боеве от дни. Ако границата беше затворена, щеше да се наложи да се обърне и да удари по хана. Все още разполагаше с числено превъзходство и хората му горяха от желание да отвърнат на ударите, които бяха понесли.
Тази мисъл бе опияняваща и Сюан се запита дали да не атакува дори ако армията по границата се дръпне, за да му позволи да мине. Искаше само да намери убежище с достатъчно хора, които да направят гласа му силен на предстоящите съвещания. Но в същото време монголският хан продължаваше да има по-малобройна войска от неговата. Мърлявите монголски пастири щяха да бъдат поразени и изнервени от вида на толкова много безупречно строени полкове.
Първите сунски редици стигнаха границата и спряха — идеални редици от разноцветна броня и развяващи се знамена. Докато се взираше в тях, Сюан видя как от редицата избълва облак дим и чу трясък. Над равнината полетя каменна топка. Не улучи никого, но посланието беше явно. Сунският принц беше докарал на бойното поле топове, огромни метални тръби на колела, които можеха с един изстрел да размажат цяла редица коне и хора. Нека ханът сам да осъзнае тази дребна подробност.
Армията на Сюан продължаваше напред. Сърцето на младия мъж пърхаше като птичка, докато приближаваха тъмните редици на Сун.
11.
Когато видя огромната армия на границата със Сун, Хазар не повярва на очите си. За разлика от северната, южната държава не беше водила своята битка при Гърлото на язовеца. Нейният император не беше изпращал армии само за да ги види разбити, унищожени и изклани. Войниците му никога не бяха бягали в ужас от монголските ездачи. Хазар ги мразеше заради великолепието им и отново му се прииска Чингис да беше тук — ако не за друго, то поне за да види как гневът на брат му пламва.