Сунската войска се разтвори пред него — вълнообразно движение, което продължи половин миля. По този начин последната дзинска армия можеше да мине между редиците, а границата си оставаше все така недостъпна за общия им враг. Сюан и генералите му пресякоха невидимата линия, без да показват никакви чувства пред онези, които ги наблюдаваха. Дзинските части се изляха подир тях като гной от спукал се цирей.
Угедай гледаше невярващо, обхванат от ярост. Видя как сред сунските редици се издигат шатри — огромни правоъгълници от коприна с цвят на праскова. На вятъра се вееха знамена, отбелязващи частите стрелци, пиконосци и копиеносци. Видът на свежата кавалерия бе онова, което обузда бойното му безумие. Полкове конници се взираха към неравното бойно поле с неговата ивица мъртъвци. Дали сунските войници щяха да се въздържат от внезапна атака веднага щом дзинският император се окаже в безопасност? Единствено залязващото слънце би могло да ги спре, а може би дори то нямаше да го направи. Монголските коне бяха препускали дни наред. Бяха уморени колкото ездачите си и този път самият хан бе на бойното поле, изправен пред многократно превъзхождаща го сила и лишен от всякакво преимущество. Угедай поклати глава. Беше видял изригналия пушек, който издаде наличието на тежки оръдия. Не беше време да го мисли сега, но не виждаше как самият той ще успее да изкара подобни оръжия на бойното поле. Бяха прекалено бавни и тежки за войска, чиято основна сила винаги е била в скоростта и подвижността. В далечината видя малка група на коне да минава през сунските редици. Дзинският император беше успял да премине границата.
Усети как вълната от изтощение измества завладяващата енергия на битката. Почти не можеше да повярва, че се е хвърлил в боя без капка страх. Беше се изправил срещу враговете и бе останал абсолютно невредим. За един съвсем кратък миг се изпълни с гордост.
Но въпреки всичко се беше провалил. Ремъците около главата му отново напомниха за себе си и започнаха да се стягат. Във всяко загрижено лице му се привиждаше подигравка. Почти чуваше шепота на воините си. Чингис не би се провалил. Баща му все някак щеше да измъкне победата и в това катастрофално положение.
Даде нови заповеди и трите тумана се дръпнаха от отстъпващите дзински редици. Хората му очакваха тази команда и мингханите бързо и с лекота се строиха в карета, обърнати към границата със Сун.
Внезапната тишина беше като преса. Угедай бавно подкара коня си покрай редиците воини, зачервен и потен. Ако сунските генерали наистина искаха да се доберат до него, изобщо нямаше да чакат останалите дзинци да прекосят границата. Половината сунска армия можеше да се хвърли в атака още сега. Угедай преглътна и езикът му обходи устата — беше толкова пресъхнала, че можеше да се задави. Направи знак на един вестоносец и той му подаде мях червено вино. Напитката накваси устните му и той загълта, засука жадно от кожената цицка. Болката в главата му растеше непрекъснато и той осъзна, че вижда размазано. Отначало си помисли, че е заради потта, но картината не се проясняваше, колкото и свирепо да търкаше очи.
Монголските тумани се строяваха, но стотици все още бяха задъхани или превързваха рани. Угедай видя как Толуй подкара кобилата си към него през разровената земя. Двамата братя се спогледаха примирено и Толуй обърна коня си, за да види още веднъж как дзинският император им се измъква.
— Този човек има страшно много късмет — тихо рече той. — Но ние разполагаме със земята и градовете му. Унищожихме всичките му армии с изключение на онази шепа оцелели.
— Достатъчно — рязко каза Угедай и разтърка слепоочията си. — Не е нужно да слагаш мед в горчилката. Сега трябва да вкарам войска в земите на Сун. Те дадоха убежище на враговете ми и знаят, че съм длъжен да отговоря. — Намръщи се и засмука отново от меха. — Ще има и други дни, за да отмъстим за мъртвите. Приготви хората да се връщат на север. Бързо, но не прекалено явно, разбираш ли?
Толуй се усмихна. Никой командващ не обича да го виждат как се оттегля, но воините щяха да го разберат. Нали и те виждаха стената сунски войници. Никой монголски воин не гореше от желание да е първият, блъснал се в онази непоклатима граница.
Докато Толуй обръщаше коня, в далечината се чу трясък. Той рязко завъртя глава и видя облака пушек, издигащ се над редицата сунски оръдия. Само едно беше стреляло. Двамата видяха как нещо кръгло се извиси за момент във въздуха, след което падна на земята и отскочи.