Угедай видя как погледът на чичо му се стрелна към доведения писар, който стоеше почтително до стената. Знаеше, че Темуге много добре разбира силата на писаното слово. Именно той беше събрал историите за Чингис и основаването на държавата. Угедай притежаваше един от първите томове, грижливо преписан на издръжлива козя кожа. Книгата бе едно от най-ценните му притежания. Но пък има моменти, когато човек предпочита да не бъде записван.
— Остави ни насаме, Барас — рече Угедай. — Остави каната, но вземи писаря със себе си.
Миг по-късно с Темуге отново бяха сами. Угедай пресуши чашата си и се оригна.
— Защо дойде при мен тъкмо сега, чичо? След месец можеше да влезеш свободно в Каракорум с хилядите ни сънародници за празника и пиршеството, за които ще се говори години наред.
Темуге изгледа преценяващо младия мъж. Лицето му изглеждаше уморено и напрегнато. Угедай си беше избрал странен товар с този град. Темуге знаеше, че само шепа мъже от лагерите дават повече от пукнат грош за Каракорум. За монголските военачалници, които познаваха Чингис, градът представляваше колосална приумица от бял мрамор и дзински вкус. Прииска му се да можеше да каже на младежа колко много харесва творението му, без това да прилича на мазно ласкателство. Наистина му харесваше. Самият той навремето бе мечтал да построи такъв град — място с широки улици, площади и дори с библиотека, с хиляди дъбови лавици, очакващи съкровищата, които някой ден щяха да се настанят по тях.
— Не си глупак, Угедай. Неслучайно баща ти предпочете теб пред по-големите ти братя — рече той. Угедай го изгледа остро и Темуге кимна. — Понякога се питам дали не си стратег като военачалника Субодай. Вече две години народът е без водач, без път, но въпреки това няма нито вътрешни разпри, нито борба между първенците.
— Може би защото виждат личния ми туман да язди сред тях, и писарите и шпионите ми — меко отвърна Угедай. — Винаги има мъже в червено и черно, които следят и за най-малкия намек за предателство.
— Сдържа ги не страхът, а объркването — изсумтя Темуге. — Не разбират какво си замислил и затова не предприеха нищо. Ти си наследник на баща си, но не ги призова да положат клетва пред теб. Никой не разбира това, затова чакат и гледат. Все още чакат да видят какъв ще е следващият ти ход.
Видя, че устните на Угедай потрепват, сякаш искаше да се усмихне. Копнееше да прочете мислите на племенника си, но кой знае какво мислеше това ново поколение?
— Построи своя град в степите, Угедай. Войските се събраха по твоя заповед, но вече са тук и мнозина виждат за първи път това величествено място. Нима очакваш от тях просто да ти се закълнат? Само защото си син на баща си? Той има и други живи синове, Угедай. Замислял ли си се изобщо за тях?
Угедай се усмихна на чичо си. Развеселяваше го начинът, по който го гледаше старецът, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в тайните му. Една от тях нямаше да открие, независимо колко настойчиво се взираше. Усети как виното разлива топлината си в тялото му и облекчава болката му като милувка.
— Ако това е било намерението ми, чичо — да си спечеля две години мир и да си построя града, — успях, нали така? Може пък да не искам нищо друго.
Темуге разпери ръце.
— Нямаш ми доверие. — Горчивината в гласа му бе съвсем искрена.
Угедай се засмя.
— Имам ти доверие толкова, колкото и на всеки друг, бъди сигурен.
— Умен отговор — хладно отбеляза Темуге.
— Като за умен човек. Заслужаваш си го — рязко отвърна Угедай.
Цялата му непринуденост изчезна, когато се наведе напред. Чичо му сам не усети как се дръпна.
— По новолуние — продължи Угедай — ще поискам всеки военачалник и първенец на народа да положи ханската си клетва. И те ще го направят. Не защото съм син на баща си, а защото съм избраният от него наследник и водач на народа.
Спря, сякаш иначе щеше да каже твърде много неща, и Темуге видя как захлопва кепенците пред чувствата си. Ето един син, който отрано се беше научил да надява студената физиономия.