Угедай се размърда. Замига бързо и докато Морол го гледаше поразен, ханът понечи да се надигне, но залитна обратно в постелята, понеже дясната му ръка се подгъна. Шаманът го хвана, отметна глава и нададе ликуващ вълчи вой.
— Негов син ли искате? — продължи отчаяно Морол, без да пуска хана. — Или дъщерите му? Чичовците му? Или приятелите му? Дайте ми знак, скъсайте веригите!
Воините се сепнаха от воя му и наскачаха. Стотици се събраха тичешком от всички посоки. Новината се разнесе и щом я научаваха, мъже и жени вдигаха ръце и ликуваха, блъскаха гърнета и мечове, вдигаха шум с всичко, което им бе подръка. Нададоха оглушителни радостни крясъци и Угедай трепна и се надигна.
— Донесете ми вода — със слаб глас каза той. — Какво става?
Отвори очи и видя кървавото поле и трупа на последната кобила. Не можеше да разбере какво става. Разтърка сърбящото го лице и зяпна объркано люспите засъхнала кръв по дланите си.
— Вдигнете нов гер за хана — нареди Морол. Гласът му беше хриплив, но набираше сила от изпълнилото го ликуване. — Да бъде чист и сух. Донесете храна и чиста вода.
Издигнаха гера около Угедай, който вече можеше да седи. Слабостта в ръката му си отиваше бавно. Когато плъстта скри изгряващото слънце, той вече пиеше вода и викаше за вино, но Морол не искаше и да чуе. Авторитетът на шамана се беше издигнал неимоверно след успеха му и ханските слуги не можеха да пренебрегнат суровия му поглед. За кратко време шаманът бе в състояние да се наложи над собствения си хан. Морол се изпъчи, изпълнен с ново достойнство и неспособен да скрие гордостта си.
Като най-важни мъже в лагера, Хазар и Толуй влязоха при Угедай в новия гер. Ханът все още бе блед, но се усмихна слабо на загрижените им физиономии. Очите му бяха хлътнали и тъмни и ръката му трепереше. Морол му подаде купа солен чай и му каза да я изпие цялата. Ханът се намръщи и облиза устни, когато си помисли за вино, но не възрази. Беше усетил как смъртта го притиска и се беше уплашил, колкото и да си мислеше, че е подготвен за нея.
— Имаше моменти, когато можех да чуя всичко, но не и да отговоря — рече Угедай с немощен като на старец глас. — Мислех си, че съм мъртъв, че духовете ми говорят. Беше…
Погледът му помръкна. Отпи отново и не им каза за ужаса, който беше изпитал, уловен в собственото си тяло, как губеше съзнание и отново идваше на себе си. Баща му го беше учил никога да не говори за страховете си. Хората са глупци, бе казал Чингис, винаги си въобразяват, че другите са по-силни и по-бързи, че се страхуват по-малко. Макар да бе слаб, Угедай помнеше. Ужасът от онзи мрак го беше потресъл, но той все още бе ханът.
Слугите постлаха груба плъст върху окървавената земя около него. Дебелите постелки моментално подгизнаха, станаха тежки и червени. Донесоха още топове и ги натрупаха върху долните пластове, докато не покриха целия гер. Морол коленичи до Угедай и понечи да прегледа очите и венците му.
— Справи се добре, Морол — рече Угедай. — Не очаквах, че ще се върна.
Морол се намръщи.
— Още не е свършило, господарю. Жертването на кобилите не беше достатъчно. — Пое дълбоко дъх и замълча, загриза нокътя си и усети вкуса на кръв. — Духовете на тази земя са пълни със злоба и омраза. Пуснаха душата ти едва когато заговорих за друг на твоето място.
Угедай погледна замаяно шамана, мъчеше се да скрие страха си.
— Какво искаш да кажеш? Главата ми сякаш е пълна с оси, Морол. Говори ясно, като на дете. Тогава ще те разбера.
— Има цена за завръщането ти, господарю. Не зная с колко време разполагаш, преди да те грабнат отново в мрака. Може да стане след ден или само след няколко вдишвания, не мога да кажа.
Угедай се вцепени.
— Не мога да мина отново през това, разбираш ли, шамане? Не бих могъл… — Очите го засърбяха и той яростно ги разтърка. Собственото му тяло бе слаб съсъд, открай време. — Донеси ми вино, шамане.
— Още не, господарю. Имаме съвсем малко време и трябва да мислиш ясно.
— Направи каквото трябва, Морол. Ще платя всяка цена.
Угедай бе видял мъртвите кобили и поклати уморено глава, загледан сякаш през стените на гера към мястото, където продължаваха да лежат труповете. — Разполагаш със стадата ми, с колачите, с каквото ти трябва.