Кръвта бавно се просмукваше в слоевете плъст и миризмата й беше противна. Изтощените мъже едва я търпяха в комбинация с упойващите благовония, но Морол сякаш се чувстваше идеално в натежалия въздух — пастата даваше сила на плътта му. Гласът му се извиси в припяване, докато вдигаше костите на север, изток, юг и запад отново и отново и призоваваше духовете да го водят.
Накрая хвърли костите — толкова силно, че жълтите парчета се пръснаха по плъстта. Поличба ли бе, че подскочиха и се затъркаляха далеч от него? Морол изруга на глас и Хазар се разсмя, когато шаманът се опита да разчете начина, по който бяха паднали.
— Десет… единайсет… къде е последната? — попита Морол, без да се обръща към никого.
Никой не бе забелязал, че Толуй е пребледнял почти колкото самия хан. Шаманът не бе видял жълтия ашик, който бе спрял в ботуша на Толуй и докосваше меката кожа.
Толуй обаче го видя. Беше потискал противния страх, който изпита, когато чу, че жертвата трябва да е от кръвта на Угедай. От този момент беше обхванат от вцепенена безпомощност, бе се примирил със съдба, която нямаше начин да избегне. Изплашената кобила беше съборила именно него, не друг. Помисли си, че го е разбрал още тогава. Част от него искаше да забие ашика дълбоко в плъстта, да го скрие с крака си, но с усилие на волята той не го направи. Угедай бе ханът, човекът, когото баща му беше избрал да управлява. Ничий живот не бе по-ценен от неговия.
— Тук е — прошепна Толуй и след като никой не го чу, повтори по-високо: — Тук.
Морол го погледна и погледът му блесна от внезапното досещане.
— Кобилата те събори — шепнешком рече шаманът. Очите му бяха черни, но на лицето му имаше нещо като съчувствие.
Толуй кимна безмълвно.
— Какво? — намеси се Угедай и погледна остро Морол. — Не си го и помисляй, шамане. Толуй няма работа в това.
Говореше твърдо, но ужасът от гроба още не го беше пуснал и чашата с вино трепереше в ръцете му — Толуй го виждаше съвсем ясно.
— Ти си моят по-голям брат, Угедай — рече той. — Нещо повече, ти си ханът, човекът, когото избра баща ни. — Усмихна се и се почеса по бузата и за момент заприлича почти на момче. — Веднъж той ми каза, че аз трябва да съм онзи, който да ти припомня нещата, които си забравил. Че аз трябва да те водя, докато си хан, и да бъда дясната ти ръка.
— Това е лудост — обади се Хазар. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост. — Нека първо да пролея кръвта на шамана.
— Добре, военачалнико — изведнъж се озъби Морол и пристъпи към Хазар с разперени ръце. — Ще заплатя тази цена. Ти вече проля кръвта ми тази сутрин. Вземи и останалата, щом искаш. Няма да променя поличбите. Това няма да промени онова, което трябва да се направи.
Хазар докосна дръжката на ножа, скрит под мърлявите му дрехи, но Морол не се извърна от него. Пастата бе пропъдила страха му и вместо него той видя любовта на Хазар към Угедай и Толуй, а също и безсилието му. Старият военачалник можеше да се изправи срещу всякакъв враг, но беше изгубен и объркан от подобно решение. Морол отпусна ръце и търпеливо зачака Хазар да разбере неизбежното и да го приеме.
Накрая Толуй бе онзи, който наруши мълчанието.
— Имам много неща за вършене, чичо. По-добре ме остави. Трябва да видя сина си и да пиша на жена си.
Лицето му бе сковано от болка, но гласът му остана спокоен.
— Баща ти нямаше да се предаде — мрачно рече Хазар. — Повярвай ми, познавах го по-добре от всеки друг.
Не беше толкова сигурен обаче. Понякога Чингис изпадаше в настроения, в които би жертвал живота си, без да се замисли, даже наслаждавайки се на величествения жест. В други моменти пък щеше да се бори ожесточено до последния си дъх, независимо дали е обречен, или не. Хазар с цялото си сърце искаше брат му Хаджиун да беше тук. Хаджиун щеше да намери отговор, да покаже пътя през трънаците. За лош късмет, той яздеше със Субодай и Бату на север. Като никога, Хазар беше сам.
Усещаше напрежението на по-младите мъже, които го гледаха с надежда да нанесе някакъв удар, с който да пресече решението. Единственото, за което се сещаше, бе да убие шамана. Осъзна, че това също е безсмислена постъпка. Морол вярваше в собствените си думи, а и доколкото Хазар знаеше, говореше самата истина. Затвори очи и се напрегна да чуе гласа на Хаджиун. Какво би казал той? Някой трябваше да умре за Угедай. Хазар вдигна глава и отвори очи.
— Аз ще бъда твоята жертва, шамане. Вземи моя живот срещу живота на хана. Мога да направя това в памет на брат ми, за сина на брат ми.