— Не — отвърна Морол и му обърна гръб. — Не си ти избраният, не и днес. Поличбите са ясни. Изборът е колкото прост, толкова и труден.
Толуй се усмихна уморено, пристъпи към Хазар и двамата се прегърнаха за момент под погледите на Угедай и шамана.
— По залез, Морол — рече Толуй на шамана. — Дай ми един ден да се подготвя.
— Господарю, знаците са дадени. Не знаем колко време му остава на хана, преди да отнемат духа му.
Угедай не каза нищо. Толуй го погледна и стисна зъби, явно водеше вътрешна борба. После прошепна:
— Няма да избягам, братко. Но не съм готов за ножа. Още не. Дай ми този ден и ще те благословя от другата страна.
Угедай кимна слабо. Лицето му бе измъчено. Искаше да отвори уста, да викне на Морол да се разкара и да предизвика злите духове отново да се върнат за него. Не можа да го направи. Споменът за собствената му безпомощност отново се събуди. Не би могъл отново да понесе подобно нещо.
— По залез, братко — най-сетне промълви Угедай.
Без да каже нито дума повече, Толуй закрачи към изхода, наведе се, за да мине през ниската врата на гера, и излезе на чистия въздух и слънцето.
Около него огромният лагер се бе разпрострял във всички посоки, забързан и изпълнен със звуците на коне и жени, деца и воини. Сърцето на Толуй се сви от болка при тази приятна, напълно нормална гледка. Жегна го отчаяние при мисълта, че това е последната му сутрин. Нямаше да види друг изгрев. Известно време просто стоя загледан в издигащото се в небето слънце, заслонил очи от ослепителния му блясък.
14.
Толуй поведе малка група от десетима ездачи към реката, която минаваше покрай лагера. Синът му Монгке яздеше от дясната му страна, лицето му бе бледо и напрегнато. Покрай стремената на Толуй тичаха две робини. На брега той спря, слезе и робините свалиха бронята и дрехите му. Гол, Толуй влезе в студената вода и краката му потънаха в прохладната тиня. Изми се бавно, като изтърка с пясъка мазнината от кожата си, после целият се потопи под водата, за да се изплакне.
Двете му робини също се съблякоха и го последваха в реката. Трепереха, докато почистваха ноктите му с костени инструменти. Бяха нагазили до кръста във водата и гърдите им бяха твърди и с настръхнали зърна. У тях нямаше радост, не се смееха и Толуй не беше възбуден от гледката, макар че всеки друг ден щеше да се заиграе с тях в плитчините и да ги пръска, за да чуе как пискат и се кикотят.
Внимателно и съсредоточено Толуй взе бутилката чисто масло и го втри в косата си. По-хубавата от робините я завърза на черна опашка, която увисна на гърба му. Кожата му беше много бяла на тила, където косата я защитаваше от слънцето.
Монгке стоеше и гледаше баща си. Другите мингхан командири бяха все възрастни мъже, виждали хиляди битки.
Чувстваше се млад и неопитен сред тях, но те не го поглеждаха. Бяха се смълчали от уважение към Толуй и Монгке знаеше, че трябва да запази студената физиономия в чест на баща си. Щеше да е срамно военачалникът да види сина си да плаче, затова Монгке стоеше като изваян от камък, с безизразно лице. И в същото време не можеше да откъсне очи от баща си. Толуй им бе казал решението си и всички бяха потресени от него, безпомощни пред волята му и пред нуждата на хана.
Един от тях тихо подсвирна, понеже видя Хазар да излиза от лагера с друга група мъже. Военачалникът беше спечелил уважението им, но въпреки това бяха готови да му попречат да доближи реката. В ден като този не ги интересуваше, че се изправят срещу брата на Чингис.
Толуй беше стоял с празен поглед, докато връзваха косата му. Изсвирването го изтръгна от унеса и той кимна на Монгке да пуснат Хазар. Чичо му скочи от коня и слезе на брега.
— Ще ти е нужна помощта на приятел за това — рече Хазар.
Погледът на Монгке се заби в тила му, но Хазар не забеляза.
Толуй погледна мълчаливо реката и накрая сведе глава в знак на съгласие и тръгна към брега. Робините излязоха с него и той търпеливо изчака да го изсушат. Слънцето го стопли и напрежението му донякъде намаля. Погледна чакащата го броня — купчина от желязо и кожа. Беше носил броня през целия си живот на възрастен, но изведнъж тази му се стори нещо чуждо. Беше дзинска изработка и не подхождаше на настроението му.
— Няма да слагам бронята — каза той на Монгке, който стоеше в очакване на заповеди. — Прибери я. Може би след време ще я носиш ти.