Монгке се бореше с мъката си, но се наведе да събере частите на бронята. Хазар го погледна с одобрение, доволен от това как синът на Толуй пази достойнството му. Гордостта на баща му блестеше в очите му, макар че Монгке се извърна, без да я види.
Толуй гледаше как жените си намятат дрехи, за да скрият голотата си. Изпрати едната да донесе точно определени гамаши и дел от гера, както и нови ботуши. Тя затича боса по тревата и доста от мъжете се обърнаха да гледат как краката й проблясват на слънцето.
— Опитвам се да повярвам, че това се случва наистина — тихо рече Толуй. Хазар го погледна и стисна рамото му в мълчалива подкрепа, а той продължи: — Когато те видях да идваш, си помислих, че нещо се е променило. Надявах се да е така. Сякаш някаква част от мен ще очаква вик, прекъсване, укор до последния момент. Странно е как сами измъчваме себе си.
— Баща ти би се гордял с теб, знаеш го — отвърна Хазар. Чувстваше се безполезен, неспособен да намери подходящите думи.
Странно, но тъкмо Толуй видя страданието на чичо си.
— Мисля, че е по-добре да остана известно време насаме със себе си, чичо — меко каза той. — Синът ми е моята утеха. Той ще отнесе съобщенията ми у дома. Ще ми трябваш по-късно, по залез. — Въздъхна. — Тогава ще имам нужда да стоиш до мен, не се съмнявам. Сега обаче трябва да пиша писма и да давам заръки.
— Добре, Толуй. Ще се върна, когато слънцето започне да залязва. Само едно ще ти кажа — когато всичко свърши, ще убия онзи шаман.
Толуй се изкиска.
— Не бих очаквал друго, чичо. Ще ми е нужен слуга в отвъдния свят. Морол ще се справи чудесно.
Младата робиня се върна с наръч чисти вълнени дрехи. Голият Толуй обу гамашите и скри мъжеството си. Робинята завърза ремъка на кръста му, докато Толуй стоеше с разперени ръце и се взираше в далечината. Жените се разплакаха, но никой не ги упрекна. Толуй бе поласкан да чуе плача им. Не смееше да помисли за Сорхатани и как ще реагира тя. Гледаше как Хазар мълчаливо яхна коня си, обзет от мъка. После вдигна дясната си ръка за поздрав и пое към лагера.
Толуй седна на тревата и робините коленичиха пред него. Ботушите бяха нови, от мека кожа. Жените увиха краката му в необработена вълна, надянаха му ботушите и ги завързаха с бързи и точни движения. Накрая той стана.
Делът беше най-простият, който имаше, леко подплатена дреха без почти никаква украса освен копчетата, оформени като мънички звънчета. Беше стар, навремето бе принадлежал на Чингис и бе белязан с бродерията на племето на Вълците. Толуй прокара длани по грубата шарка и откри, че тя му действа успокояващо. Баща му бе носил този дел и може би в дрехата беше останал намек от някогашната му сила.
— Разходи се с мен, Монгке — каза той на сина си. — Искам да ти кажа някои неща, които да запомниш.
Слънцето се спусна към хоризонта на последния ден. Хладната светлина бавно губеше цветовете си и равнините станаха меко сивкави. Седнал с кръстосани крака на тревата, Толуй гледаше как слънцето докосва хълмовете на запад. Беше хубав ден. Бе прекарал част от него с робините и се беше изгубил за известно време в насладите на плътта. Бе посочил заместника си, който да води тумана. Лакота беше добър и верен мъж. Нямаше да посрами паметта на Толуй и след време, когато Монгке набереше повече опит, щеше да му отстъпи поста.
Угедай бе дошъл при него следобед да му каже, че ще посочи Сорхатани за глава на семейството на Толуй с всички права, които е имал съпругът й. Тя щеше да запази богатството му и попечителството над синовете му. При завръщането си у дома Монгке щеше да получи другите жени и робини на Толуй и щеше да ги защитава от онези, които биха се опитали да се възползват от тях. Сянката на хана щеше да запази семейството му в безопасност. Това бе най-малкото, което Угедай можеше да предложи, но Толуй се чувстваше по-леко, след като го чу, не толкова уплашен. Искаше му се само да можеше да поговори със Сорхатани и с другите си синове още един последен път. Диктуването на писма на писарите не беше същото. Силно желаеше да прегърне жена си поне веднъж, да я притисне до себе си и да вдиша аромата на косата й.
Въздъхна. Трудно бе да намери покой, докато слънцето залязваше. Опитваше се да не изпуска нито един миг, но умът му изневеряваше, отнасяше се нанякъде и се връщаше стряскащо в реалността. Времето изтичаше като масло през пръстите му и той не можеше да задържи нито един момент от него.
Туманите се бяха подредили в строй, за да станат свидетели на жертвата му. Пред него на тревата стоеше Угедай с Хазар и Морол. Монгке чакаше малко настрани от тримата. Само той не сваляше нито за миг очи баща си и погледът му бе единственият знак за ужаса и смайването, които го бяха обзели.