Толуй пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на миризмата на коне и овце във вечерния ветрец. Беше доволен, че е избрал простото облекло на пастир. Бронята щеше да го задуши, щеше да се чувства затворен в желязо. А ето че вместо това се чувстваше свободен, чист и спокоен.
Тръгна към малката група мъже. Монгке се взираше в него като зашеметено теле. Толуй привлече сина си за кратка прегръдка и го пусна преди трепетът, който усети в гърдите си, да се превърне в хлипане.
— Готов съм — рече той.
Угедай седна с кръстосани крака от едната му страна, а Хазар — от другата. След кратко колебание Монгке последва примера им.
Имаше определена неприязън, докато всички гледаха как Морол поднася фитил към някакви месингови гърнета. Тънки струйки дим се понесоха през равнината и шаманът запя.
Морол бе гол до кръста, кожата му бе нашарена на червени и тъмносини ивици. Очите му гледаха иззад маска, която почти не приличаше на човешко лице. Четиримата мъже бяха обърнати на запад и докато шаманът изпяваше шестте стиха на песента на смъртта, се взираха в залязващото слънце. Хоризонтът бавно го поглъщаше, докато от него не остана само една дебела златна линия.
Когато завърши посветения на майката земя стих, Морол тропна с крак и замушка с нож във въздуха, призовавайки бащата небе. Гласът му набираше сила — двоен тон от носа и гърлото, един от първите звуци, които Толуй помнеше. Братът на Угедай слушаше разсеяно, неспособен да откъсне поглед от златната нишка, свързваща го с живота.
След като свърши посветените на четирите посоки на света стихове, Морол сложи ножа в събраните длани на Толуй и той се загледа в синьо-черното острие на последните лъчи на слънцето. Намери покоя, от който се нуждаеше. Всичко около него бе рязко очертано и отчетливо. Пое дълбоко дъх и опря върха в кожата си.
Угедай се пресегна и стисна лявото му рамо. Хазар направи същото с дясното. Толуй чувстваше тяхната сила, тяхната мъка и това успокои и последните остатъци от страха му.
Погледна Монгке и видя, че очите на младия му син са пълни със сълзи. Нямаше срам в това.
— Грижи се за майка си, момче — рече Толуй, после сведе поглед и пое дълбоко дъх. — Време е — каза високо. — Аз съм подходяща жертва за хана. Аз съм висок, силен и млад. Аз ще заема мястото на брат си.
Слънцето изчезна на запад и Толуй заби ножа в гърдите си, в сърцето. Целият въздух от дробовете му излезе надълго дрезгаво съскане. Откри, че не може да диша, и се помъчи да овладее паниката си. Знаеше разрезите, които трябваше да направи — Морол му бе обяснил всеки детайл от ритуала. Синът му го гледаше и трябваше да намери сила.
Тялото на Толуй бе станало като от камък, всеки мускул бе стегнат. Той отново пое въздух и заби острието между ребрата си, разрязвайки сърцето. Болката бе като горяща в него главня, но той извади ножа и погледна слисано струята кръв, която шурна след острието. Силата му намаляваше и когато Толуй залитна напред, Хазар се пресегна и хвана ръката му с невъзможно силни пръсти. Толуй го погледна с благодарност, неспособен да издаде нито звук. Хазар насочи ръката му по-нагоре, стискаше пръстите му, за да не изпуснат ножа.
Когато Хазар му помогна да прекара острието през гърлото си, Толуй се отпусна. Беше замръзнал, човек от лед, чиято топла кръв изтичаше в тревата. Не видя как шаманът поднесе купа под гръкляна му. Главата му клюмна напред и Хазар го сграбчи отзад за врата. Толуй усещаше топлото му докосване, докато умираше.
Морол поднесе преливащата купа на Угедай. Ханът бе коленичил със сведена глава, вперил поглед в мрака. Не бе пуснал тялото на Толуй и то седеше изправено между двамата с чичо му.
— Трябва да пиеш, докато приключа, господарю — каза Морол.
Угедай го чу, взе купата с лявата си ръка и я надигна. Задави се от топлата кръв на брат си и част от нея потече по брадичката и шията му. Морол не каза нищо, докато ханът събираше сили и се мъчеше да не повърне. Когато купата се изпразни, Угедай я хвърли в мрака, а Морол отново запя шестте стиха, призовавайки духовете да дойдат и да видят жертвоприношението.
Някъде по средата чу как Угедай повръща на тревата. Вече беше твърде тъмно, за да го видят, така че шаманът продължи ритуала.
Сорхатани препускаше в галоп през кафявата степ. Синът й беше с нея и заедно с резервните коне и товарните животни оставяха дълга прашна диря. Беше горещо и Сорхатани яздеше с голи ръце, облечена в жълта копринена туника, гамаши от еленова кожа и меки ботуши. Не се бе къпала отдавна и беше мръсна, но ликуваше, докато кобилата я носеше през древната земя на племената.