През първата година се беше придържал към източния бряг на Волга и предпочиташе да смаже всяка възможна заплаха от района, който щеше да остане зад него и да се превърне в част от пътя за подкрепления от Каракорум. Макар разстоянията да бяха огромни, по този път вече имаше постоянен поток ездачи. Зад туманите се издигаха първите пътни станции, укрепени не по-зле от всичко друго на руска територия. Субодай изобщо не се интересуваше от сградите, но те пазеха жито, седла и най-бързите коне от стадата, готови за всеки, който трябваше да препусне през земите на империята.
Една пролетна утрин Субодай събра най-старшите си командири на една поляна близо до езеро с много пернат дивеч. Съгледвачите бяха наловили хиляди птици с мрежите си или ги сваляха със стрелите си за забавление. Жените в лагерите ги скубеха, за да ги опекат вечерта, а тревата се губеше под безбройните пера.
Бату гледаше с внимателно прикрит интерес как Субодай извиква един от най-силните си воини. Лицето на мъжа не се виждаше зад шлема от полирано желязо. Всичко по него беше заграбено по време на похода на запад. Дори конят му беше чудовище, черен като нощта и един път и половина по-висок и от най-едрия монголски кон. Подобно на ездача, конят бе покрит с желязо от пластините около очите до покривалото от твърда кожа и метал, пазещо задницата му от стрели.
Някои от мъжете гледаха алчно коня, но Бату се отнесе с презрение към животното. Беше сигурен, че с тези размери и с цялата броня по себе си ще е бавно, особено в битка.
— Ето срещу какво ще се изправим, докато се движим на запад — каза Субодай. — Мъже като този в железни клетки са най-страховитата сила на бойното поле. Според християнските монаси в Каракорум атаката им е неудържима и дори само с тежестта си от метал и кожа те могат да смажат всичко, с което разполагаме.
Мъжете се размърдаха неспокойно, неспособни да решат дали да повярват на подобно шантаво твърдение. Загледаха с интерес как Субодай приближава коня си до много по-едрото животно. Изглеждаше съвсем дребен до мъжа и коня, но използваше поводите си с лекота и ги обиколи в тесен кръг.
— Вдигни ръка, когато ме виждаш, Тангут — рече той.
Не мина много време, преди да разберат какво има предвид. Полезрението на мъжа в желязо се оказа съвсем тясна ивица отпред.
— Дори с вдигнато забрало той не може да вижда нищо отстрани или зад себе си, а с това желязо трудно може да се обърне бързо.
Субодай се пресегна и потупа нагръдника на воина. Той изкънтя като камбана.
— Гърдите му са добре защитени. Под това нещо има ризница, подобна на метална дреха. Върши подобна работа като нашите копринени туники, но е предназначена да издържи по-скоро на удара на брадви и ножове, отколкото на стрели.
Субодай даде знак на едно момче с дълго копие и то изтича до бронирания воин и му го подаде, като потупа крака му, за да привлече вниманието му.
— Ето как се използват — продължи Субодай. — Подобно на нашите тежки коне, препускат право срещу врага. При атака в бронята им няма абсолютно никаква пролука.
Кимна на Тангут и всички загледаха как воинът подкара коня. Тромавата му метална черупка дрънчеше при всяка стъпка.
Щом се отдалечи на двеста крачки, мъжът обърна тежкото животно, което се изправи на задни крака и сви уши, смушка го в хълбоците и животното полетя напред, дебелите му крака забиха земята. Бату видя как свеждането на главата на коня събира бронята на гърдите и черепа в едно цяло и образува непробиваема черупка. Копието се сниши, върхът му преряза въздуха на кръгове и се насочи право към гърдите на Субодай.