Имаше обаче времена, когато му липсваха замръзналите равнини на родината. Зимата беше мимолетно нещо в тези земи, винаги с обещание за завръщане към изпълнения със зеленина живот. Макар да се случваше да има студени нощи, хората от новото му ханство нямаха представа за безкрайния смазващ студ, който беше оформил монголския народ, за безплодните плата, където трябваше да се бориш за всеки залък, за живота, вървящ редом с вечно дебнещата смърт. А тази страна имаше горички, даващи фурми и плодове, зелени хълмове и реки, които се разливаха на всеки няколко години и никой не помнеше някога да са пресъхвали.
Летният му дворец беше построен по същите планове и пропорции като двореца на Угедай в Каракорум, но внимателно намален като размери. Чагатай съвсем не беше глупак, за какъвто го смятаха някои. Никой велик хан нямаше да се зарадва да чуе за постройка, съперничеща на негово собствено творение, и Чагатай внимаваше да остане съюзник, вместо да го възприемат като евентуална заплаха.
Чу, че слугата му се приближава по мраморния коридор, водещ към залата за аудиенции с изглед към реката. Единствената отстъпка на Сунтай пред местния климат бяха отворените сандали с железни нитове, които тракаха и отекваха много преди да го видиш. Чагатай стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Ято патици се спускаше да кацне сред тръстиките покрай брега, а високо в небето бе застинал самотен орел с бяла опашка, безмълвен и смъртно опасен.
Когато Сунтай влезе, Чагатай се обърна и посочи бутилката арак на масата. Двамата бяха започнали да харесват анасоновата напитка, така популярна сред персийските граждани. Чагатай отново се обърна към реката, докато Сунтай напълни чашите и добави малко вода, така че питието стана бяло като кобилешко мляко.
Чагатай взе чашата, без да откъсва поглед от орела над реката. Присви очи срещу залязващото слънце, когато птицата внезапно полетя надолу към водата и се издигна отново с гърчеща се риба в ноктите. Патиците се разлетяха в безмозъчна паника и Чагатай се усмихна. Беше започнал да се привързва към новия си дом. Страната бе добра за онези, които щяха да дойдат след него. Угедай наистина се бе оказал щедър.
— Чу новината — рече Чагатай. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Всяка вест, стигнала до летния му дворец, рано или късно минаваше през ръцете на Сунтай.
Сунтай кимна и зачака да чуе мислите на господаря си. За онези, които не го познаваха, той приличаше на всеки друг воин, който беше оставил по бузите и брадичката си дебели белези от нож. Някои го правеха, за да се отърват от нуждата да се бръснат по време на кампаниите. Сунтай винаги беше мърляв и косата му бе сплъстена, пропита със старо вонящо масло. Отнасяше се с презрение към навика на персите да се къпят редовно и бе сред онези, които най-силно страдаха от циреи и обриви. С тъмните си очи и слабата си фигура приличаше на жесток убиец. Всъщност умът зад внимателно създадения външен образ бе много по-остър дори от скритите из дрехите му ножове.
— Не очаквах да изгубя още един брат толкова скоро — тихо рече Чагатай, пресуши чашата си на един дъх и се оригна. — Двама си отидоха. И останахме само двама.
— Господарю, не бива да стоим при прозореца и да обсъждаме подобни неща. Винаги ще се намерят любопитни уши.
Чагатай сви рамене и направи знак с празната си чаша. Сунтай тръгна с него и сръчно грабна бутилката арак, докато минаваха покрай масичката. Седнаха един срещу друг на богато украсена маса от абанос, инкрустиран със злато — навремето бе принадлежала на някакъв персийски владетел. Нямаше никакъв символизъм в това, че се намираше в самия център на помещението: Сунтай знаеше, че тук не могат да бъдат чути и от най-внимателните подслушвачи, долепили уши до външните стени. Подозираше, че Угедай е настанил шпиони в новия летен дворец, също както Сунтай беше внедрил такива при Субодай и Угедай, Хазар и Хаджиун, при всички високопоставени мъже, до който можеше да се добере. Лоялността бе сложна игра, но той я харесваше.
— Имам съобщения за пристъпа на хана — каза Сунтай. — Не мога да кажа колко близо е бил до смъртта, без да разпитам шамана, който се е грижил за него. За съжаление, той не е от моите хора.
— Знаеш, че трябва да съм готов за тръгване веднага щом пристигне първият вестоносец.
Въпреки разположението на масата Чагатай не се сдържа и се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. После се наведе напред и продължи съвсем тихо: