— Нужни бяха четиридесет и девет дни, за да науча това, Сунтай. Това е много време. Ако искам да стана велик хан, трябва да получавам по-подробни и по-бързи новини. Следващия път, когато Угедай падне, искам да съм там, преди да е изстинал, разбираш ли?
Сунтай докосна с върховете на пръстите си челото, устата и сърцето си — използва арабския жест, изразяващ уважение и подчинение.
— Твоята воля е заповед за мен, господарю. Един от най-добрите ми служители беше изкормен при лов на глигани. Отне ми време да го заместя в свитата на великия хан. Разполагам обаче с други двама, готови за издигане сред приближените му. Само след няколко месеца ще станат членове на най-тесния му кръг.
— Направи го, Сунтай. Ще имаме само един шанс да поемем юздите. Не искам слабият му син да събере племената, преди да съм в състояние да действам. Служи ми добре в това и ще се издигнеш заедно с мен. Държавата на баща ми е твърде силна за човек, който не може да владее дори собственото си тяло.
Сунтай се усмихна и потърка грозните белези по дясната си буза. Създаденият през годините инстинкт не му позволяваше да се съгласи с измяната, нито дори да кимне. Беше се занимавал твърде дълго с шпиони и доносници и никога не говореше, преди да претегли внимателно думите си. Чагатай беше свикнал с мълчанието му, така че просто напълни отново чашите, доля вода, за да премахне горчивината на питието, и каза:
— Да пием за брат ми Толуй.
Сунтай се вгледа в него. В очите на Чагатай се четеше истинска мъка. Главният шпионин на хана вдигна чашата и сведе поглед.
— Баща ми би се гордял с подобна саможертва — продължи Чагатай. — Било е безумие, но, в името на бащата небе, славно безумие.
Сунтай пи. Даваше си сметка, че господарят му е прекарал по-голямата част от деня в пиене. Личеше си по кървясалите му очи и непохватните движения. За разлика от него, Сунтай само опитваше от питието си. Едва не се задави, когато Чагатай го тупна по рамото и се разсмя. Бялата течност се разля по лакираната маса.
— Семейството е всичко, Сунтай. Никога не си помисляй, че съм забравил това… — Гласът му замря и за момент той се зарея в спомени. — Но изборът на баща ми беше аз да го наследя. Имаше време, когато съдбата ми бе изписана върху камък и издълбана дълбоко. А сега трябва сам да я осъществя. Но това означава само да сбъдна мечтите на стареца, нали?
— Разбирам, господарю — рече Сунтай и отново напълни чашата на Чагатай. — Това е достойна цел.
16.
Дъждът нямаше да продължи дълго, Субодай бе почти сигурен в това. Силата обаче, с която се изсипваше върху туманите му, беше зашеметяваща. Небето бе черно като катран и проблясващите от време на време светкавици очертаваха с резки образи бойното поле. Субодай никога не би се решил да се сражава в такъв ден, ако врагът не настъпваше в мрака. Беше дързък ход дори за конници, въоръжени почти като собствените му воини.
Волга беше зад тях. Беше им отнело цяла година да въдворят властта си в земите отвъд реката — втората година от напускането на Каракорум. Субодай бе избрал тактиката систематично да жили владетелите, да атакува укрепените им градчета и градове на широк фронт, за да ги принуди да се обединят срещу него. Така туманите му можеха да ги унищожат всичките, вместо да губят дълги години в преследване на всеки княз и дребен благородник, както и да се наричаха. В продължение на месеци Субодай бе виждал съгледвачи да наблюдават колоните му от върховете на хълмовете, но те изчезваха във влажните гори при първото предизвикателство. Изглежда, господарите им си нямаха доверие един на друг и за известно време той беше принуден да се справя с тях поотделно. За да покрие територията, която възнамеряваше, не смееше да остави голяма войска или град недокоснати. Всичко бе сложна мрежа от проучване на терена и събиране на информация и с всеки следващ месец управлението й ставаше все по-трудно. Клинът му се забиваше все по-навътре и по-навътре, ресурсите му се разтягаха в дълга нишка. Трябваха му повече хора.
Съгледвачите му както винаги излизаха на постоянните си смени. Преди няколко дни някои от тях изненадващо се завърнаха и Субодай бе готов за атаката почти два дни преди появата на врага.
В мрака под студения дъжд прозвучаха рогове. Разделените на мили монголски колони се бяха събрали. Нямаше отделен лагер за онези, които не можеха да се бият. Субодай бе предпочел да премести всички, от малките деца до стариците, в каруците, под закрилата на основната войска. Леката му кавалерия зае позиции по краищата. Всеки воин беше скрил лъка си и се ужасяваше от момента, когато ще му се наложи да стреля в дъжда. Всички имаха резервни тетиви, но водата бързо ги съсипваше и лишаваше стрелите от пробивната им сила.