Бату съсече някакво ревящо лице — прекара сабята през устата на мъжа така, че долната му челюст увисна. Дясната ръка го болеше, но кръвта му бе пламнала и се чувстваше така, сякаш може да се бие цял ден. Знаеше, че Субодай го гледа — безмилостният тактик, орлокът багатур, който хвърляше хората си в атака така, сякаш не представляваха нищо за него. Е, нека старецът да види как се правят нещата.
Ударните му мингхани се врязаха в русите, право към княза и дългите му знамена. Имаше моменти, в които Бату успяваше да зърне светлокосия воин в бляскавите доспехи. Князът знаеше, че идват към него и рискуват всичко за един-единствен удар в гърлото. Самата руска войска също би предприела подобна атака.
Бату знаеше истинския план. Субодай го беше споделил с него, преди да го отпрати. Трябваше да удари силно, докато хората му не бъдат притиснати отвсякъде. А тогава щеше да си пробие с бой път назад. Усмихна се горчиво. На този етап нямаше да е трудно да се престорят на уплашени. Лъжливото оттегляне щеше да огъне монголския център и бързо да се превърне в разгром, когато туманите отстъпят. Вражеските конници щяха да бъдат увлечени все по-напред и по-напред от крилата пехотинци, докато не се разтеглят в тънък строй. После челюстите щяха да се затворят. Ако някои успееха да се измъкнат от капана, резервът на Хаджиун, скрит на две мили назад в гъстата гора, щеше да ги удари от двете страни. Планът беше добър, стига помощните войски да успееха да удържат фланговете — и стига Бату да оцелееше. Докато нанасяше удар отдолу по бузата на нечий кон, той си спомни предизвикателството в очите на военачалника, когато му бе дал заповедта. Бату с нищо не беше издал яростта, която го изпълни. Разбира се, че Субодай щеше да избере него. Та нима не беше трън в задника му от толкова месеци? Когато научиха, мингхан командирите му се спогледаха примирено, но въпреки това всички пожелаха да участват. Никой не искаше да остане назад, вместо да препусне с внука на Чингис.
При мисълта за пропиляната им вярност яростта отново изпълни Бату. Колко навътре беше проникнал във вражеските редици? На двеста крачки? Триста? Или повече? Русите бяха навсякъде около него, мечовете им проблясваха, щитовете поемаха ударите му. Стрели свистяха покрай лицето му. Противниците носеха кожени доспехи и сабята му беше достатъчно остра, за да ги пробие при намушкване и дори да ги среже, докато той прелиташе покрай тях и ги оставяше да гледат с изумление окървавените си ребра. Нямаше представа колко време продължава напред, все по-напред и по-напред, все по-далеч от безопасността и туманите. Знаеше само, че трябва добре да подбере момента. Ако избързаше, русите щяха да усетят капана и просто да затворят редиците си зад него. Ако закъснееше, нямаше да останат достатъчно очукани воини, които да инсценират бягството. Хората му бяха избрали да влязат в пастта на звяра. Не заради Субодай, а заради него.
Усети как атаката му губи скорост — натискът върху монголските воини се засили. С всяка стъпка напред все повече руски войници се изправяха срещу фланговете му и правеха клина все по-тънък и по-тънък, подобно на забита в плът игла. Бату усети как страхът се надига в гърлото му като киселина. Сграбчи някакъв щит от кожа и дърво с лявата си ръка, дръпна го към себе си и нанесе удар над ръба към мъжа зад него. Заби острието с цялата си ярост и после бутна още напред, така че врагът да падне с лице, превърнато в кървава каша.
Трима воини бяха редом с него, докато пришпори коня си още четири крачки напред и уби един от враговете, за да отвори място. Изведнъж един от другарите му беше улучен от стрела в гърлото и полетя назад от седлото, конят му изпръхтя панически и зарита. Време беше. Моментът определено бе настъпил. Бату се огледа. Достатъчно ли беше направил? Агонията на избора го загриза. Не можеше да се върне твърде рано и да се изправи пред суровото лице на Субодай. По-добре да умре, отколкото онзи да реши, че е изгубил хладнокръвие.
Откакто се помнеше, му беше трудно да гледа в очите човек, който е познавал Чингис. Как изобщо би могъл да се мери с подобни спомени? Дядото, който бе създал държавата и който никога не бе чувал за Бату. Бащата, който бе предал народа и бе убит като куче в снега. Време беше.
Бату пое удар на меч с бронирания си ръкав — остави острието да се плъзне безполезно по него, докато съсичаше ръката, която го държеше. Оплиска го още кръв. Отвсякъде се чуваха писъци. Русите срещу него бяха бледи от ярост или страх, държаха тежки щитове, от които стърчаха множество монголски стрели. Бату се обърна да започне отстъплението и за миг видя през редиците врагове светлокосия водач, който седеше и го гледаше спокойно, с огромен меч напряко на седлото.