Субодай изобщо не беше очаквал, че клинът ще се забие толкова дълбоко. Бату видя, че хората му са готови да си пробият път назад. Макар да нямаше никакви отличителни белези за ранг, които да го направят мишена за всеки руски стрелец, воините му го следяха, рискуваха собствения си живот, за да погледнат към него. Повечето руси все още бяха обърнати напред, където туманите се сблъскваха с тях. Щяха да нададат вой и да се втурнат да ги преследват, когато монголите се обърнеха да бягат, но Бату си помисли, че хората му могат да успеят и да положат началото на разгрома. Беше толкова близо. Кой би помислил, че клинът му може да достигне чак до руския княз?
Пое дълбоко дъх и изрева на хората си:
— Никакво отстъпление!
Смуши коня си и той изрита с предните си крака и изби щита от ръката на някакъв руснак. Бату се хвърли в образувалия се отвор, размахваше сабята си като обезумял. Нещо го удари отстрани и го заля вълна от болка, но изчезна, преди да разбере дали не е пострадал сериозно. Видя как светлокосият водач вдига меча и щита си и как огромният му кон изпръхтя. Руският княз бе решил да не чака, кръвта му бе кипнала от предизвикателството. Бойният му кон препусна напред.
Бату изкрещя възбудено и засипа свирепи ругатни. Допреди малко не знаеше дали ще успее да пробие последните плътни редици, но ето че самият княз идваше да съсече наглите диваци. Бату видя как мечът му се издига зад рамото. Двата коня летяха един срещу друг, но конят на Бату бе изтощен от постоянното блъскане и безбройните драскотини и порязвания, докато бе препускал през враговете.
Бату вдигна високо сабята си; мъчеше се да си спомни думите на Субодай за слабостите на бронираните конници. Мъжът с русата брада изглеждаше великан отблизо, целият в стомана, неудържим. Обаче не носеше шлем, а Бату беше млад и бърз. Докато руският меч се спускаше с достатъчно сила, за да го съсече на две, Бату дръпна коня си надясно, далеч от летящото острие. Собственото му острие се стрелна като змийски език напред и се задържа само колкото да целуне гърлото на мъжа под брадата.
Но остърга метал и Бату изруга. Част от брадата бе срязана, но самият мъж бе останал невредим, макар да ревеше в шок. Конете се разминаваха в пресата, неспособни да се отдалечат много, а двамата мъже бяха един до друг, уязвимите им леви страни бяха оголени. Грамадният меч отново се вдигна нагоре, но князът бе бавен и тежък. Преди да успее да нанесе удар, Бату го удари три пъти в лицето, по бузите и зъбите, като отсече част от челюстта. Руският княз залитна, когато Бату блъсна с все сили бронята му и огъна металния лист, защитаващ гърдите му.
Лицето на княза бе кървава пихтия, с избити зъби и увиснала долна челюст. Със сигурност щеше да умре от тези ужасни рани, но очите му изведнъж се проясниха и той замахна с лявата си ръка като с боздуган. Ударът попадна в гърдите на Бату, който управляваше коня си само с колене, и той залитна и се изви в неестествен ъгъл. Високото седло обаче го задържа. Сабята му беше изчезнала, а не си спомняше кога е отлетяла от ръката му. В пристъп на дива ярост той извади ножа от канията на прасеца си, заби го в кървавата рана на мястото на челюстта и продължи да ръга, докато русата брада не стана яркочервена от кръв.
Князът рухна и щитоносците и свитата му нададоха ужасени викове. Бату вдигна ръце високо във въздуха и изрева с пълна сила, че е жив и е излязъл победител. Не знаеше какво прави Субодай, нито какво ще си помисли. Решението беше негово и князът се бе изправил срещу него. Беше победил могъщ враг и за момента изобщо не го беше грижа, че русите могат да го убият. Това беше мигът на Бату и той му се наслаждаваше с пълна сила.
Отначало не видя вълната, която пробяга през редиците на русите, когато вестта се разнесе. За половината войска това се бе случило зад гърба им и новината за смъртта на княза се предаваше с викове от част на част. Още преди Бату да свали ръцете си, някои от намиращите се най-отпред благородници обърнаха конете си и започнаха да се оттеглят, като повличаха хиляди конници след себе си. Онези, които се опитаха да продължат сражението, ги видяха, закрещяха яростно и надуха рогове. Князът бе мъртъв и войските му бяха потресени от внезапната лоша поличба. Това нямаше да е техният ден, тяхната победа. И от решителни бойци те се превърнаха в уплашени хора, които заотстъпваха от туманите на Субодай, очакваха някой да ги окуражи, да поеме командването.