Това не се случи. Субодай прати мингхани да препуснат покрай фланговете. Изпод копитата на жилавите коне полетя кал и заваля като дъжд. Върху руските редици отново се изсипаха стрели и тежкият кон на Субодай полетя напред, а зад него се оформи клин като онзи на Бату, който бе стигнал до сърцето на врага. Три отделни удара се забиха в обърканите редици, но дори сега русите останаха нерешителни. Бяха видели как благородниците им бягат и другите части се оттеглят. Беше твърде много да се иска от тях да останат, за да бъдат изклани. Все повече и повече руси напускаха бойното поле, като само малцина поглеждаха назад към стопяващото се ядро на армията, където другарите им все още препускаха и умираха. Бяха дотук. Князът бе мъртъв и те бяха направили достатъчно.
Субодай наблюдаваше спокойно как руската армия се разпада. Запита се как ли щяха да я карат собствените му тумани, ако го бяха видели да пада мъртъв, но знаеше отговора. Щяха да продължат. Щяха да издържат. В туманите воините почти не виждаха орлока или собствените си военачалници. Познаваха водача на десятката, тъй като го избираха сами. Познаваха командира на стотната, може би можеха да разпознаят дори мингхан командира. Те бяха онези, които говореха с авторитет, а не някакъв далечен командващ. Субодай знаеше, че ако падне, хората му ще си свършат задачата и ще издигнат друг на неговото място. Това бе суров обичай, дори жесток, но алтернативата беше да видиш унищожаване на войската, предизвикано от смъртта само на един човек.
Разпрати вестоносци до военачалниците, за да ги поздрави за победата и да даде нови заповеди. Запита се дали онези, които бяха напуснали бойното поле, очакват да бъдат пуснати да си идат. Понякога не можеше да разбере чуждите войници, с които се сблъскваше, макар да научаваше всичко, до което можеше да се добере. Знаеше, че някои от тях очакват да се завърнат по домовете си, но това бе глупаво. Защо да оставяш живи хора, които един ден отново ще се изправят срещу теб? Това беше война и Субодай знаеше, че предстои продължителен лов, който щеше да се проточи седмици и може би месеци, преди хората му да убият и последния враг. Разтърка очи, изведнъж обхванат от умора. Трябваше да се срещне с Бату, ако младежът бе все още жив. Не се беше подчинил на заповедите му. Зачуди се дали може да заповяда да бичуват военачалник, който му е поднесъл такава победа.
Мъжете наблизо нададоха радостни викове и той погледна натам. Устните му се свиха раздразнено, щом видя Бату в центъра им. Половината руска армия бе все още на бойното поле, а неговите мингхани вече си подаваха мехове с вино и крещяха като деца.
Обърна коня си и бавно тръгна към групата. Онези, които го видяха, се смълчаха. Знаменосците му развяха дългите копринени ивици и те заплющяха на вятъра.
Бату долови или чу приближаването му. Вече беше започнал да усеща боя, който беше изял. Едното му око и бузата се бяха подули и лицето му бе станало несиметрично. Беше покрит с кръв и пот и вонеше на мокри коне. Люспи от бронята му висяха скъсани и имаше дълга плитка рана, започваща от ухото и изчезваща под туниката му. Но въпреки всичко ликуваше и киселата физиономия на Субодай не можеше да развали настроението му.
— Военачалнико, пропиляваш сутринта — каза Субодай.
Виковете около Бату се задавиха и започнаха да утихват. Когато замлъкнаха съвсем, Субодай продължи студено:
— Преследвай врага, военачалнико. Никой от тях не бива да се измъкне. Намери обоза и лагера им и гледай да не бъде разграбен.
Внезапно смълчалият се Бату го зяпна.
— Какво? — продължи Субодай. — Да не би да искаш да се изправиш отново срещу тях утре, след като не си се възползвал от предимството си? Ще им позволиш ли да намерят закрила зад стените на Москва или Киев? Или ще ги преследваш заедно с останалите тумани под мое командване?
Воините около Бату наведоха глави като момчета, хванати насред кражба. Не смееха да погледнат Субодай. Единствено Бату не отмести поглед от него. Субодай очакваше някакво възражение, но се оказа, че е преценил погрешно младежа.
Друга група конници препусна през редиците. Клането започваше, копиеносците и стрелците поваляха русите почти на място. Субодай видя, че групата се води от ханския син Гуюк, който не сваляше очи от Бату, докато приближаваше. Сякаш изобщо не забеляза Субодай.
— Бату багатур! — извика Гуюк, щом спря коня си до него. — Беше великолепно, братовчеде. Видях всичко. В името на бащата небе, мислех си, че с теб е свършено, но тогава ти стигна до командира им! — Останал без думи, той потупа с възхищение Бату по гърба. — Ще спомена това в доклада до баща ми. Какъв подвиг!