Командирът забърза към изхода. Угедай се загледа в съветника си. Още не беше погледнал към Сорхатани, макар че тъкмо нейният глас го бе събудил.
— Излез, Яо Шъ — каза Угедай.
Съветникът се поклони дълбоко, хватката му върху ръката на Сорхатани се стегна и той я помъкна към вратата.
— Господарю! — извика тя.
— Достатъчно! — рязко каза Яо Шъ и я дръпна силно. Ако я беше пуснал, тя щеше да падне, но вместо това Сорхатани се извъртя към него, безпомощна, но свирепа като котка.
— Пусни ме! — изсъска му. — Угедай! Как можеш да гледаш как ме нападат и да не направиш нищо? Нима не стоях до теб в нощта на ножовете, в същия този дворец? Съпругът ми би отговорил на подобно оскърбление. Къде е той сега? Угедай!
Беше вече на прага, когато ханът отговори.
— Свободен си, Яо Шъ. Остави я да се приближи.
— Господарю — започна той. — Тя…
— Остави я да се приближи.
Сорхатани изгледа отровно съветника, докато разтъркваше ръката си и изправяше снага. Яо Шъ отново се поклони и излезе, без да поглежда назад, лицето му беше студено и безизразно. Вратата тихо се затвори зад него и Сорхатани бавно издиша, като се постара да скрие задоволството си. Беше вътре. Ситуацията бе станала напрегната и дори опасна, но тя бе успяла да се срещне на четири очи с хана.
Угедай я гледаше как приближава. Чувстваше вина, но не извърна поглед от нея. Преди тя да успее да заговори отново, се чуха стъпки и подрънкване на стъкло и метал и влезе ханският прислужник Барас агур, носеше поднос.
— Имам посетител, Барас — промърмори Угедай.
Слугата погледна Сорхатани с неприкрита враждебност.
— Ханът не е добре. Трябва да дойдеш друг път.
Говореше със самочувствието на доверен човек, чиито заслуги към хана са неоспорими. Сорхатани му се усмихна и се запита дали не е влязъл в по-майчинска роля, откакто ханът беше болен. Определено изглеждаше щастлив да се суети около Угедай. Не помръдна.
Барас агур сви устни, остави с тих звън подноса до господаря си и се обърна към нея.
— Ханът не се чувства добре и не иска посетители — настоя той с малко по-висок тон от допустимото.
Сорхатани видя растящото му възмущение и затова също повиши тон.
— Благодаря, че донесе чая, Барас агур. Аз ще обслужа хана вместо теб. Помниш мястото си, нали?
Слугата за момент като че ли щеше да запръска слюнки. Погледна към Угедай, но понеже ханът не каза нищо, се поклони, изгледа Сорхатани с ледена неприязън и излезе.
Сорхатани добави в димящата златиста течност щипка кафява сол, която бе така ценна за живота, наля и мляко от мъничката каничка, така приятна и гладка на допир. Движенията й бяха бързи и уверени.
— Обслужи ме — рече Угедай.
Тя грациозно коленичи пред него и му подаде чашата с наведена глава.
— На твоите заповеди, господарю.
Потръпна леко от докосването му, докато вземаше чашата. Пръстите му бяха като от лед в тази стая, в която непрекъснато духаше. Изпод спуснатите си клепачи виждаше, че лицето му е потъмняло и на петна, сякаш имаше дълбоки натъртвания. Краката му бяха нашарени от вените като мрамор. Бледожълтите му очи я гледаха. Той отпи глътка чай. Течението издухваше парата.
Коленичила в краката му, Сорхатани го погледна в очите и каза:
— Благодаря, че изпрати сина ми при мен. Беше утеха да науча най-лошото от него.
Угедай извърна поглед. Премести чашата в другата си ръка, тъй като изгаряше измръзналите му пръсти. Запита се дали Сорхатани осъзнава колко е прекрасна, коленичила така с изправен гръб и с развявана от вятъра коса. Косата й изглеждаше като жива и той я гледаше мълчаливо, почти омагьосан. От завръщането си в Каракорум не беше говорил за смъртта на Толуй. Знаеше, че Сорхатани е дошла да повдигне темата, и се сви в ниския диван. Не можеше да обясни отпадналостта и изтощението, които го бяха обзели напоследък. Месеците отлитаха, без да ги забележи, а предизвикателствата на управлението оставаха без отговор. Той чакаше смъртта и проклинаше, че е толкова бавна и не идва.
Сорхатани не можеше да повярва колко се е променил Угедай. Беше напуснал Каракорум изпълнен с живот и смях, непрекъснато пиян. Все още ликуващ, че е станал хан, бе заминал с елитните си тумани да утвърди дзинските граници и се бе представил великолепно на бойното поле при тази трудна задача. Да си спомня онези дни бе като да гледа назад към младостта. Човекът, който се бе върнал, бе видимо състарен, на челото, около очите и устата му се бяха появили дълбоки бръчки. Бледите му очи вече не й напомняха за Чингис. В този кротък поглед нямаше искра, не се долавяше никаква заплаха. Така не биваше.