Когато стигнаха основния лагер, вече им беше разчистено място — огромно пусто поле край малка рекичка. Монгке беше изнервен, но се стараеше да не го показва. Щеше да чака, без с нищо да издава нетърпението си.
Туманът му с бърза ефективност се зае с изграждането на лагера и издигането на герите. Десетте му хиляди воини и конете, които водеха, се нуждаеха от площта на малък град само за да си починат. Субодай се беше приготвил за пристигането им.
Монгке чу радостен вик, обърна се и видя чичо си Хаджиун да върви към него. Изглеждаше много остарял и куцаше силно. Монгке го гледаше предпазливо, но стисна протегнатата му за поздрав ръка.
— От дни чаках да те видя — рече Хаджиун. — Субодай ще иска да чуе новини от дома довечера. Поканен си като гост в гера му. Носиш нови вести. — Усмихна се на младия мъж, в който се бе превърнал племенникът му. — Доколкото разбрах, майка ти има източници, с които нашите съгледвачи не могат да се сравняват.
Монгке се опита да скрие объркването си. Каракорум се намираше на три хиляди мили на изток. Бяха му нужни четири месеца усилен преход, за да стигне до Субодай. През последния месец се бе случвало той да се движи толкова бързо, че Монгке си мислеше, че никога няма да го настигне. Ако военачалникът не бе спрял за един сезон, за да даде почивка на стадата и хората си, Монгке все още щеше да пътува. А ето че Хаджиун говореше така, сякаш Каракорум се намираше в съседната долина.
— Добре си осведомен, чичо — рече Монгке след кратко мълчание. — Нося доста писма от дома.
— Нещо за мен?
— Да, чичо. Имам писма от две от жените ти, а също и от хана.
— Отлично. Ще ги взема още сега.
Хаджиун потри ръце в очакване и Монгке скри усмивката си, когато осъзна, че това е основната причина чичо му да дойде да го поздрави по такъв начин. Може би не бяха твърде заети, щом искаха да чуят новини от дома. Отиде до коня си, който пасеше покритата със скреж трева, отвори дисагите и извади купчина мазни жълти листове.
Докато Монгке ровеше из тях, Хаджиун подметна:
— Едва ли би взел тумана на баща си, за да пазиш писмата, Монгке. Това означава ли, че оставаш?
Монгке си помисли за усилията, които бе положила майка му да накара Угедай да прати най-големия й син при тази войска. Тя смяташе, че бъдещето на държавата се намира в бойната чест, която можеше да спечели тук, че всеки, който се върне от похода на запад, ще държи поводите на съдбата. Запита се дали наистина е била права.
— С позволението на орлок Субодай, да — рече той, докато му подаваше писмата.
Хаджиун ги взе с усмивка и го потупа по рамото.
— Виждам, че си прашен и уморен. Почини и хапни, докато вдигнат герите. Ще се видим довечера.
И тъкмо да си тръгне, видяха, че към тях се приближава друг конник.
Субодай яздеше през гъмжащия лагер, без да откъсва очи от лицето на Монгке. Носеше нова люспеста броня, чиста и добре смазана, която не ограничаваше движенията му. Конят му бе с цвят на мед, почти червен на слънчевата светлина.
На Монгке му беше трудно да отвърне на този поглед. Видя как Субодай се намръщи леко, после смуши коня си и препусна по-бързо.
— Добре дошъл в лагера ми, военачалнико — каза, щом спря пред тях. Обръщаше се към Монгке с официалната му титла.
Монгке спокойно се поклони. Съзнаваше, че носи този ранг единствено защото майка му като че ли държеше хана в ръцете си. Но в същото време жертвата на баща му бе издигнала сина и това бе напълно справедливо. Той беше участвал във войната срещу Дзин. Щеше да се представи добре и при Субодай, сигурен бе.
Сякаш доловил мислите му, Субодай погледна към тумана от Каракорум и каза:
— Много се натъжих, когато научих за смъртта на баща ти. Беше прекрасен човек. Определено ще ни бъдеш от полза тук.
Орлокът бе явно доволен при вида на толкова много допълнителни воини. Така туманите му ставаха шест, с почти още толкова хора в помощната войска. Бащата небе определено се усмихваше на кампанията му.