Чагатай вече виждаше стотиците тъмни петънца в подножието на скалите. От предишните си идвания знаеше, че това са пещери, някои естествени, но повечето изсечени в скалата от онези, които предпочитаха прохладните убежища пред кирпичените домове в равнината. Разбойниците. Някои пещери продължаваха дълбоко в земята, но Чагатай не мислеше, че задачата ще е твърде трудна. Туманът, който яздеше зад него, носеше достатъчно дърва да затрупа входовете на пещерите и да изкара разбойниците с пушек като диви пчели от гнездото им.
Над тъмните петна на пещерите се издигаха два пръста от сянка — огромни ниши, изсечени в скалата. Острите очи на Байдур ги различиха от цяла миля и той ги посочи възбудено и погледна баща си за обяснение. Чагатай се усмихна и само сви рамене, макар да знаеше много добре какво представляват. Те бяха една от причините да вземе сина си на този поход. Тъмните фигури растяха пред тях и накрая Байдур дръпна поводите на кобилата си и се взря в по-голямата. Бе поразен, когато разбра какво е.
Огромна статуя, по-голяма от всяко друго произведение на човешката ръка, което Байдур бе виждал. Можеха да се различат гънките на робата, изсечени в кафявия камък. Едната ръка бе вдигната с отворена длан, а другата беше протегната, сякаш поднасяше дарение. Втората статуя бе малко по-малка — две усмихващи се фигури, гледащи към залязващото слънце.
— Кой ги е направил? — попита слисаният Байдур. Щеше да отиде още по-близо, но Чагатай цъкна с език, за да го спре. Обитателите на пещерите имаха остри очи и бяха добри с лъка. Не биваше да ги изкушава със сина си.
— Това са статуи на Буда, някакво дзинско божество — каза той.
— Тук? Но Дзин е много далеч — отвърна Байдур. Ръцете му не намираха покой, явно, искаше да отиде и да докосне огромните фигури.
— Вярата на хората не признава граници, синко — рече Чагатай. — В края на краищата и в Каракорум има християни и мюсюлмани. Самият съветник на хана е един от тези будисти.
— Не разбирам как са ги докарали тук… не, били са изработени на място, скалата около тях е била изсечена — каза Байдур.
Чагатай кимна, доволен от схватливостта на сина си. Статуите бяха издялани от самата планина, плод на усърден и ревностен труд.
— Според местните се издигали тук открай време. Може би от хиляди години. Има и още една сред възвишенията, огромна фигура на легнал мъж.
Чагатай изпитваше странна гордост, сякаш по някакъв начин лично бе допринесъл за тези статуи. Простата наслада на сина му бе радост за него.
— Защо искаше да ги видя? — попита Байдур. — Благодарен съм, те са… изумителни. Но защо трябваше да ми ги покажеш?
Чагатай погали меката муцуна на кобилата. Как да му обясни?
— Защото баща ми не вярваше в изграждането на бъдеще — рече накрая. — Казваше, че за един мъж няма по-добър начин да прекара живота си от този да воюва с враговете. Трофеите, земите и златото, които си виждал, дойдоха почти като случайно следствие от тези негови възгледи. Той никога не ги е търсил заради самите тях. А ето че тук имаш доказателство, Байдур. Онова, което построяваме, може да продължи да съществува и да бъде запомнено, може би и за хиляда поколения напред.
— Разбирам — тихо рече Байдур.
Чагатай кимна.
— Днес ще изкараме с пушек крадците и разбойниците, които живеят в пещерите. Бих могъл да обстрелям скалите с катапулти. След месеци или години бих ги направил на чакъл, но реших да не го правя заради статуите. Те ми напомнят, че онова, което правим, може да ни надживее.
Слънцето залязваше. Баща и син стояха и гледаха как сенките се движат по лицата на огромните каменни фигури. Зад тях мингхан командирите вече вдигаха лагера, пламваха огньове за вечеря. Онези в пещерите можеха да изчакат още една нощ. Може би някои от тях щяха да избягат в мрака, макар че Чагатай беше скрил воини от другата страна, за да издебнат всеки, който се опита да се измъкне.