Когато седнаха да се нахранят, Чагатай загледа как Байдур сяда с кръстосани крака и взема чашата солен чай в дясната си ръка, а лявата му автоматично се свива в лакътя. Беше чудесен млад воин, приближаващ разцвета на годините си.
На подноса между тях имаше безквасен хляб и овнешко, приготвено с ухаещи подправки.
— Надявам се, че сега разбираш защо трябва да те пратя надалеч, синко — най-сетне каза Чагатай.
Байдур спря да дъвче и Чагатай продължи:
— Това е прекрасна страна, богата и плодородна. Човек може да язди свободно по цял ден тук. Но това не е мястото, на което народът ни ще създаде историята си. Тук няма борба, дори ако броиш шепата въстаници и крадци на добитък. Не, бъдещето се пише с похода на запад, Байдур. И ти трябва да си част от него.
Синът му не отговори, очите му бяха съвсем черни в сумрака. Чагатай кимна със задоволство, че младежът не пилее думи напразно. Бръкна в пазвата си и извади снопче листа.
— Изпратих съобщения до брат си, хана, с молба да ти бъде позволено да се присъединиш към Субодай. Той се съгласи. Ще вземеш първия ми туман за свой собствен и ще научиш от Субодай всичко, което можеш. Двамата с него невинаги сме били на една и съща страна, но няма по-добър учител от него. В бъдеще фактът, че си познавал орлока, ще означава много в очите на хората.
Байдур преглътна с мъка залъка си и сведе глава. Това бе най-голямото му желание и той нямаше представа как баща му го е разбрал. Верността го задържаше в ханството, но сърцето му бе с великия поход на хиляди мили на запад и север. Беше преизпълнен с благодарност.
— За мен е голяма чест — задавено рече той.
Чагатай се изкиска, пресегна се и разроши косата на сина си.
— Препускай бързо, момче. Доколкото познавам Субодай, няма да се бави да чака никого.
— Мислех си, че ще ме пратиш в Каракорум — каза Байдур.
Баща му поклати глава. На лицето му внезапно се изписа горчивина.
— Няма бъдеще там. Повярвай ми. Каракорум е застояла вода, където нищо не се движи и няма живот. Не, бъдещето е на запад.
19.
Вятърът стенеше и шепнеше като живо същество, хапеше дробовете им, когато вдишваха. Снегът валеше непрекъснато, макар да не скриваше пътя. Субодай и хората му водеха конете си по замръзналата река Москва. Ледът беше като кокал, бял и мъртъв в мрака. Град Москва се намираше напред, кулите на храмовете се издигаха високо на хоризонта. Дори в тъмното светлината блестеше зад дървените капаци на прозорците — хиляди свещи бяха запалени, за да отпразнуват раждането на Христос. По-голямата част от града бе затворена и залостена в разгара на зимата, в ужасния студ, който прибираше старите и слабите.
Монголите газеха напред с приведени глави, копитата на конете бяха увити в плат, за да не вдигат шум. Реката, по която вървяха, минаваше през самия център на града. Беше твърде широка, за да се пази или препречи, и представляваше естествено слабо място. Мнозина воини погледнаха нагоре, докато минаваха под един заледен мост от дърво и камък, със сводове, издигащи се от огромни колони. Отгоре не се чу никакъв вик. Градските първенци си мислеха, че е пълно безумие някоя вражеска войска да мине по леда на реката, за да проникне в града.
Само два тумана следваха руслото на реката към Москва. Бату и Монгке бяха на юг, опустошаваха градове и се грижеха никакви сили да не могат да достигнат до монголските войски. Гуюк и Хаджиун бяха на север, за да не допуснат евентуално подкрепление за града. Малко вероятно бе да има такова. Сякаш единствено туманите бяха склонни да излязат в най-студените месеци. Леденият въздух хапеше свирепо. Студът смразяваше лицата, ръцете и краката, изсмукваше силите. Но въпреки това бойците издържаха. Мнозина носеха делове като наметала над броните си. Мажеха с овча мас откритата кожа и се увиваха в пластове коприна, вълна и желязо; краката им измръзваха въпреки напъханата в ботушите вълна. Устните им бяха разранени и залепнали от замръзналата слюнка. Но все пак те оцеляха и когато храната започна да свършва, пускаха кръв на конете си и пиеха горещата течност, която им даваше сили. Конете бяха измършавели, но знаеха как да ровят снега, за да стигнат до замръзналата трева отдолу. Те също бяха израснали в сурова страна.