Съгледвачите на Субодай се движеха по-бързо от основната сила и рискуваха живота на конете си на ледената земя, за да предупредят отрано за евентуална организирана защита. Градът беше неестествено тих, от снега всичко изглеждаше толкова неподвижно, че Субодай можеше да чуе химните, които се пееха в църквите. Не знаеше езика, но далечните гласове сякаш отиваха на студа. Поклати глава. Леденият път бе странно красив, но нямаше място за подобни сантименталности. Целта му бе да смаже всеки, имащ силата да се изправи срещу него. Едва тогава можеше да продължи напред, след като е сигурен, че фланговете и тилът му са безопасни.
Самият град не беше голям. Храмовете му бяха построени на високата земя над реката, а около тях се гушеха къщите на духовниците и богатите семейства. На лунната светлина се виждаше как покриват склоновете и преминават в градче с по-малки постройки, разпръснати безредно наоколо. Реката хранеше всички тях, даваше им живот, а сега щеше да им донесе смърт. Субодай рязко завъртя глава, когато наблизо се разнесе висок уплашен вик. Паниката беше съвсем очевидна. Най-накрая ги бяха забелязали. Единственото, което го изненадваше, бе колко късно стана това. Гласът викаше и викаше, после се задави — някой от съгледвачите покрай брега си беше свършил работата. Вече имаше червена кръв по снега, първата за тази нощ. Но стражът все пак бе чут и не след дълго в града зазвъняха камбани и вдигнаха тревога.
Катедралата беше смълчана, във въздуха се носеше силната миризма на тамян от кадилницата, изпускаща бял дим. Великият княз Ярослав седеше със сведена глава със семейството си на запазените за тях скамейки и слушаше песнопението, чиито думи бяха написани преди осемстотин години.
— Ако Той не е плът, кого са положили в яслите? Ако Той не е Бог, кого са дошли да възхвалят ангелите небесни?
Князът не изпитваше покой, независимо колко силно се мъчеше да остави настрана грижите за този свят и да намери утеха във вярата. Кой знае къде щяха да нанесат следващия си удар проклетите монголи? Движеха се с невероятна скорост, войските, които бе изпратил срещу тях, бяха като деца. Три хиляди от най-добрите му витязи бяха изклани в началото на зимата. Бяха излезли да открият монголската войска и да съобщят местоположението й, не да я нападат. Не се бяха върнали. Разполагаше единствено със слухове за кървави дири по хълмовете, които вече бяха покрити със сняг.
Княз Ярослав сплете пръстите на ръцете си и вдиша тежкият мирис на тамян изпълнил дробовете му.
— Ако Той не е плът, кого е кръстил Йоан? — пропя отец Дмитрий и силният му глас отекна в просторната църква.
Пейките бяха заети и причината не бе само празнуването на Рождество Христово. Ярослав се запита колко ли от хората тук се боят от вълка с червена муцуна, който ловува из хълмовете и снега. Катедралата бе място на светлина и безопасност, макар да бе достатъчно студено, че да не сваляш тежкия кожух. Къде другаде можеше да отиде човек в нощ като тази?
— Ако Той не е Бог, за кого Отецът е казал: Този е Моят възлюбен Син?
Думите бяха успокояващи и извикваха образа на младия Христос. Ярослав знаеше, че в тази нощ трябва да съсредоточи мислите си върху раждането и прераждането, но вместо това си мислеше за разпятието, за болката и агонията в градината преди повече от хиляда години.
Ръката на жена му докосна неговата и той осъзна, че седи със затворени очи и леко се олюлява, както правят молещите се старици. Трябваше да изглежда спокоен, толкова много погледи бяха вперени в него. Всички го гледаха като закрилник, но самият той се чувстваше безпомощен и объркан. Зимата не беше спряла монголските войски. Ако братята и братовчедите му бяха повярвали, щеше да разполага с достатъчно сила, за да унищожи нашествениците, но вместо това те си бяха помислили, че крои планове да увеличи мощта си, и не бяха обърнали внимание на писмата и посланията му. Какви глупаци го заобикаляха само! Трудно беше да намериш покой, дори в нощ като тази.
— Ако Той не е плът, кого са поканили на сватбата в Кана? Ако Той не е Бог, кой е превърнал водата във вино?
Гласът на свещеника отекваше, следваше свой собствен ритъм, който би трябвало да бъде успокояващ. Нямаше да се четат по-мрачни стихове в нощта на Рождество. Ярослав не знаеше дали монголската войска ще нападне градовете му Владимир и Москва. Дали щяха да стигнат и до самия Киев? Не бяха минали много години, откакто удариха дълбоко в горите и тундрата, избиваха на воля и отново изчезнаха. Имаше много истории и легенди за страховитите „татари“. Те бяха единственото, което монголите бяха оставили след себе си миналия път. Подобно на буря, бяха ударили и после бяха изчезнали.