Мъжът ми се появи отново точно когато залязващото слънце в огледалото ми се скри. Седнах на колене и избърсах челото си с ръка. Не бях потна, но ми се струваше, че би трябвало да съм. Той огледа помещението със студено недоволство, като преценяваше колко още ми остава. Вече почти бях свършила четвъртия ред, но имах още само една нощ и един ден, а той знаеше, че ми остава и чудовищно големият трети склад.
— Какво означава при вас да дадеш подарък на някого? — попитах го аз. Много исках да знам какво съм направила с моите слуги.
— Подарък? — намръщено ме погледна той. — Нещо, дадено без нищо в замяна? — Така, както го каза, прозвуча като убийство.
Чудех се как да опиша това, което направих.
— Нещо, дадено като благодарност за нещо, което би могло да бъде поискано и без това.
Презрителното му изражение не се промени.
— Само най-недостойните биха си представили такова нещо. Винаги трябва да има отплата.
Той нямаше никакви притеснения, когато ме накара да превръщам среброто му в злато без никаква отплата, преди да го предизвикам, но не исках да посочвам това.
— Ти си ми давал неща без отплата — казах аз.
Сребърните му очи се разшириха.
— Давал съм ти неща, които ти се полагат по право и които си поискала, нищо повече — каза бързо той, сякаш мислеше, че ужасно ще се обидя, и прибави: — Ти вече си моя жена; не можеш да мислиш, че съм имал намерение да те направя моя робиня?
Значи подарък, за който не можеш да се отплатиш, трябва да бъде изплатен с… какво?
— Какво значи робиня?
Той замълча, още веднъж потресен от моето ужасяващо невежество за напълно очевидни неща.
— Някой, чиято съдба е обвързана с някой друг — каза той много бавно, както се говори на дете.
— Това не е задоволително обяснение за мен — казах грубо аз.
Той размаха раздразнено ръце.
— Някой, чиято съдба е обвързана с друг! Където господарят се издига, издигат се и робите; където господарят пада надолу, падат и робите; където господарят е опетнен, опетнени са и робите; и също като него, и те трябва да изчистят имената си с кръвта на своя живот.
Погледнах го отвратено. Не бях си помислила, че Флек, Цоп и Шофер действително рискуват живота си, и макар и да подозирах, че ако се проваля, ме очаква смърт, имаше нещо ужасно в това да го чуя ясно изречено от устата му. Опетнен, като изцапана покривка, което може да се поправи, само ако отново се боядиса с червена кръв.
— Това ми се струва ужасен ред — казах аз със стегнато гърло; може би не бях разбрала правилно. — Не мога да си представя как някой би се съгласил да стане такъв.
Той скръсти ръце.
— Ако не ти стига въображение, това не показва, че не съм отговорил на въпроса ти.
Стиснах устни, бях подходила към въпроса много честно. Следващия обмислих по-внимателно.
— Добре. Какви биха могли да бъдат няколко ясни причини, поради които някой би приел или отказал такава възможност?
— За да се издигне, разбира се — веднага отговори той. — Робът стои винаги една класа по-долу от господаря си. Децата им наследяват както ранга, така и зависимостта, но техните деца наследяват само ранга и каквото е положението на роба при раждането му, те ще имат същото. А относно кой би отказал, онзи, чийто ранг и без това е висок или който подозира, че господарят, който иска да го постави в зависимост, най-вероятно ще пропадне: само глупак би свързал съдбата си с някого без никаква печалба. — Очевидно му беше приятно да печели точки по въпроса, но изведнъж замълча, като че ли обзет от подозрения, и предпазливо попита: — Защо толкова се интересуваш от робите?
— Дължа ли ти отговори? — попитах аз с най-нежния тон, който можех да докарам, като се стараех това да прозвучи като въпрос. Той отвори уста, но после я затвори, изгледа ме раздразнено и бързо излезе от помещението: в края на краищата, не можеше да ми дава безплатни отговори.
Останах там сама и безмълвна, след като той си тръгна. Преди не знаех какво съм направила с Шофер, Цоп и Флек, а сега, когато знаех, се мъчех да се убедя, че пак така щях да постъпя. Аз само им предложих и те решиха да приемат, като по-добре от мен знаеха на какъв риск се излагат.
Но не можех да престана да мисля за онези кръгове, описващи се около други кръгове на сватбата и всички облечени в сиви дрехи слуги в най-външния кръг, застанали безмълвно с наведени глави. Изведнъж им бях предложила златна пътека от най-външния кръг към благородническото съсловие от най-висок ранг, като онази фея с отровния плод в едната ръка и сбъднатата мечта в другата. Кой би обърнал гръб на такава възможност, дори и ако крие риск за живота му? После ме полазиха студени тръпки по гърба: Флек почти беше отказала. Шофер и Цоп се страхуваха, но приеха, докато тя се колебаеше.