Не исках да знам защо. Не исках да мисля за това. Не можех да я попитам; мъчех се да си намеря извинение, но ръцете ми трепереха, когато ги поставих върху сребърните монети, и те не искаха да се превърнат в злато. Накрая станах и отворих вратите към другото помещение, където Шофер, Цоп и Флек с всички сили товареха шейната със сребро, макар че по острите черти на лицата им се четеше умора, а синьото на очите им беше като замъглено от дъх стъкло. Бяха изпразнили почти цялата стая. Все още имах шанс — шанс, че ще се измъкна, благодарение на тяхната сила и смелост. Те спряха и ме погледнаха. Не исках да кажа думите, не исках да се интересувам.
— Ако имате деца, кажете ми колко са — казах със свито гърло.
Цоп и Шофер замълчаха и погледнаха към Флек.
— Аз имам едно дете, дъщеря — прошепна тя много нежно, обърна се, без да ме погледне, и продължи да рине с лопатата, от която се сипеха сребърни монети и звънтяха на пода като ужасен метален дъжд.
Глава 16
Не исках да се събуждам, но ми се стори, че чух мама да ме вика, а гласът й проехтя като звънец, затова отворих очи. По гърбовете на конете беше навалял сняг и имаше сняг в гънките на кожената наметка, с която панова Манделщам ни зави. Всички други спяха. Чудех се дали не трябва да ги събудя, но снегът продължаваше да вали, беше много студено и си помислих, че може би и без това няма да доживеем до сутринта. Нямаше смисъл да ги събуждам, само за да ги е страх. И мен ме беше страх, но аз бях чул звук. Събудил ме беше отекващ звук. Не идваше от далеч.
След минута се насилих да стана и се измъкнах изпод завивката. Беше много студено и веднага започнах да треперя, тръгнах към отекващия звук, след малко осъзнах, че той идваше от брадва, и спрях. Някой сечеше дърва и не можех да се сетя кой би сякъл дърва посред нощ в гората, когато вали сняг, защото това беше много странно. Но ако сечаха дърва с брадва, дървата сигурно им трябваха за огън, те щяха да ни пуснат да седим до огъня и тогава нямаше да умрем.
Продължих напред. Отекващият звук ставаше все по-силен и накрая видях един мъж, който сечеше дърва. В първия миг си помислих, че това е Сергей, но, разбира се, знаех, че не е Сергей, а само прилича на Сергей.
— Сергей? — извиках аз, той се обърна и наистина беше Сергей. Затичах се към него. За миг си помислих, че може би всички сме умрели и се намираме на Небето, както ни обясняваше свещеникът в църквата в града. Но не мислех, че ще ми е студено и че ще съм гладен на Небето. Надявах се, че не сме в Ада, задето убихме Па.
— Не, живи сме! — каза Сергей. — Ти откъде идваш?
Хванах го за ръката, заведох го до голямото дърво и му показах как всички спят там.
— Но той е шпионин. — Посочих Алгис. — Хората от селото искат да им каже къде сте, ако ви види.
След малко Сергей вдигна рамене. Искаше да каже, че не можем да оставим Алгис да замръзне, въпреки че е шпионин и е забравил да напълни кофата за зърно и ни е загубил в гората. Това ми се виждаше вярно. Също така, ако не ни беше загубил в гората, нямаше да намерим Сергей, затова може би вече нямаше да се сърдя на Алгис.
Събудихме панов Манделщам, панова Манделщам и Алгис и те всички бяха много изненадани да видят Сергей, но естествено много се зарадваха, макар че Алгис се страхуваше, но дори и той се радваше, че има топло място, където да отидем. Сергей отиде при конете. Единият беше мъртъв, а другият не искаше да стане, но Сергей пъхна ръце под предните му крака и го повдигна, Алгис дърпаше юздите, а панов Манделщам, панова Манделщам и аз помагахме отдолу и накрая конят се изправи.
Сергей ни поведе в гората до мястото, където цепеше дърва, продължи още малко нататък и след няколко крачки видях пред нас да просветва огън. Като го видяхме, всички започнахме да вървим по-бързо, дори и конят. Наблизо имаше малка къщичка с комин и голям навес с куп слама. Сергей остави коня под навеса и той веднага започна да яде сламата.
— Вътре има овесена каша — каза Сергей — Влизайте.
Ванда беше вътре в къщата, но отвори вратата, защото ни чу.
Панова Манделщам радостно извика, когато видя Ванда, хвърли се към нея, прегърна я и я целуна по бузата. Виждах, че Ванда не знае какво да направи, но изглеждаше щастлива.
— Влизайте — каза тя.
Всички влязохме в къщата, а там беше много топло и приятно миришеше на каша. Имаше само един стол и пън, на който можеше да се седи, но имаше още легло и сламеник горе на печката. Дадохме стола на панова Манделщам и я сложихме до огъня, а Ванда я зави с едно голямо одеяло. Панов Манделщам седна на пънчето до нея. Алгис седна на пода близо до огъня и се сви. Ванда ми каза да се кача горе на печката, качих се и там беше много топло.