— Ще направя чай — каза Ванда, а аз се почудих как ще направи чай и откъде се е появила тази къща, но главно си мислех колко хубаво ще е да пия топъл чай, обаче заспах преди да е готов. Събудих се рано сутринта, когато чух звук от дърво, което се удря в дърво. Вдигнах глава. Все още бях върху печката, а панова Манделщам и панов Манделщам спяха от двете ми страни. Ванда и Сергей спяха на пода пред печката.
Звукът беше от затваряне на вратата. Алгис беше излязъл навън в снега. Отпуснах глава, но веднага пак я вдигнах и извиках:
— Сергей!
Но беше късно. Когато излязохме навън, Алгис вече си беше тръгнал. Беше взел коня. Сергей го беше нахранил с овес, беше му разтрил краката и му беше дал да пие топла вода, така че той се беше свестил до сутринта. Беше голям силен кон, направен да тегли шейна. Само с Алгис на гърба си, сигурно щеше да тича бързо. Ако Алгис му се остави да го води, сигурно щеше да го заведе обратно в конюшнята си. Алгис щеше да каже на всички в селото къде сме.
— Трябва да се опитаме да стигнем до Висня, преди да се стопи снегът — каза панова Манделщам, докато седяхме около масата. Ванда беше направила чай и готвеше каша за всички нас да хапнем, преди да тръгнем. Сергей и панов Манделщам донесоха още пънове за сядане. — Имаме храна и топли палта. Ще излезем на пътя и ще намерим някой, който да ни закара до града. Никой няма да ни издаде в нашия квартал и имаме пари в банката. Ще подкупим някой, който да изчисти имената ви, ако можем. Баща ми ще знае при кого трябва да отидем.
— Аз трябва да довърша дюшека, преди да тръгнем — каза Ванда. Тя стана и взе голямото одеяло, което плетеше, и видях, че то не е одеяло, а калъф за дюшек. Беше много хубав. На него имаше красива шарка с листа.
— Ванда, това е изящна работа — каза панова Манделщам, когато го докосна. — Трябва да го вземеш със себе си.
Но Ванда поклати глава.
— Трябва да направим леглото.
Не знаех защо, но щом Ванда казваше, значи така трябваше. Погледнах леглото и калъфа.
— Той е почти готов, не е ли? — попитах аз. — Размерът му е точен.
Ванда взе калъфа и той беше точно толкова голям, колкото леглото. Вдигна го над главата си и той стигаше до земята. После го пусна и ми се стори, че е малко уплашена, макар че не знаех защо трябва да е уплашена от това, че калъфът е готов, когато всъщност тя искаше той да е готов.
— Да — каза Ванда, — сега бързо ще го свърша.
— Ванда — каза панов Манделщам бавно, като изглежда се канеше да й зададе въпрос, но Ванда яростно поклати глава, защото не искаше да говори за това и въпреки че панов Манделщам много обичаше думите, като видя, че тя не иска да говори, и той спря.
— Всичко е наред, Ванда — каза панова Манделщам след малко. — Ти си върши работата, а аз ще сготвя кашата.
Ванда бързо заши двете отворени части на дюшека, после го напълни с вълна, заши последната отворена част и го постави на леглото. Леглото изглеждаше много красиво с дюшека на него. През това време ние с панов Манделщам помогнахме на Сергей да изчисти двора и под навеса. Напълнихме сандъка с дърва. През нощта се беше изпразнил. Не знам защо печката хабеше толкова много дърва, но сега разбрах защо Сергей сечеше дърва в гората посред нощ, и беше много хубаво, че беше направил това. Панова Манделщам ме помоли да й намеря дълга пръчка, на която завърза слама и измете къщата.
Кашата беше готова и я изядохме. Излязохме навън с чиниите си, които бяха дървени парчета, които Сергей беше издялал, и ги изтъркахме със сняг, за да ги изчистим. Подредихме ги на полицата в къщата. Ванда направи още една тенджера с каша и я сложи на въглените да се готви, въпреки че си тръгвахме. Затвори вратичката на печката и огледа стаята. Къщата изглеждаше спретната и уютна. Беше почти толкова голяма, колкото старата ни къща, но аз повече харесвах тази. Дъските на пода бяха плътни, печката беше много голяма, а покривът здрав. Мъчно ми беше, че си тръгвахме от нея, и мисля, че на Сергей и Ванда също им беше мъчно.
— Благодаря, че ни даде подслон — каза Ванда на къщата, сякаш беше жив човек. После си взе кошницата и излезе навън. Всички тръгнахме след нея.
Минутите минаваха и изтичаха през пръстите ми заедно със сребърните монети, които се превръщаха в златни. Вече бях доста близо до вратите и чувах звънтенето на лопатите в съседното помещение, забързано, гонено от същия краен срок, но не си позволих да отида и да видя докъде са стигнали. Работихме цяла нощ без спиране. Дискът в огледалото светна и настъпи утрото. Когато вдигнах глава и го видях, ми се зави свят и щях да повърна, но си наложих да работя систематично. Оставаше ми цял рафт и първоначалният ми инстинкт и ужасът ми казваха да изсипя всеки сандък и безумно да се опитам да превърна всичко наведнъж. Стиснах очи и ръце за момент, преди да продължа.