Не спрях за закуска. Изпитвах някаква далечна благодарност, че мъжът ми не дойде да види докъде съм стигнала, доколкото изобщо можех да изпитвам благодарност. Чувствах се като пребита. Но ужасът ме караше да продължавам. Постоянно се чудех как ще го направят, какво ще направят. Ще сложат нож в ръката на малкото дете и ще очакват от него да си пререже гърлото, или сами ще убият детето? Ще го накарат първо да гледа как майка му умира, или обратно? Ще накарат Флек да го направи? Знаех, че каквото и да бъде то, в него няма да има милосърдие и добрина. Не можеш да се отплатиш за добрината, когато си мъртъв.
В средния склад изсипвах сандъците един след друг и ги превръщах, докато накрая изсипах и последния и го превърнах целия в злато. Изсипах последния куп от покривката и залитнах над него. Синьото на небето в огледалото точно започваше да потъмнява — приближаваше залезът. Разполагах може би с още час, преди времето ми да изтече. Като влачех покривката зад себе се, отворих вратите.
Складът беше почти празен. Шейната се намираше далеч в дъното и пак беше почти пълна, а от тунела проблясваше среброто, наредено от ледената повърхност почти до тавана. Флек и Цоп работеха в крайния ъгъл на по-по-близкия бряг на реката, а Шофер беше от другата страна.
— Отидете да му помогнете! — извиках на Флек и Цоп. Те дори не кимнаха, просто пресякоха до другия бряг, където работеше Шофер и започнаха да работят с него. Постлах покривката си и посипах сребро върху нея с голи ръце. Шофер отиде и стовари още една шейна в тунела. Останал беше само един малък куп, който изглеждаше жалък в това огромно пространство, като засъхнала коричка мед, която обираш от гърлото на празното бурканче, ако нямаш нищо друго за ядене. Само че бурканът беше много голям и дори малкото остърган мед все пак трябваше да бъде златен, не сребърен.
Ръцете ми трепереха, когато превърнах и последната монета. Шофер отиде и докара още една натоварена шейна в тунела, а през това време Флек и Цоп изгребаха последното сребро и го натрупаха на куп до брега на реката, за да го натоварят бързо, когато Шофер се върне с шейната. Оставих ги да работят и огледах всеки ъгъл на помещението, да не би да е останало някакво сребро. Огледалото ми вече беше почти тъмно.
Но те бяха напълно изпразнили склада. Открих само една-единствена монета, загнездила се в цепнатина на стената. Копитата на елените изтропаха по леда, когато Шофер обърна шейната, на дъното на която имаше само едно малко купче. Бяха претъпкали тунела до такава степен, че той трябваше да даде заден ход, за да освободи място на леда. Флек и Цоп бавно идваха към мен. Вдигнах последната монета, хванах я между палеца и показалеца си и точно когато лицевата й част се превръщаше в злато, двойните врати на склада се отвориха и мъжът ми влезе.
Мрачното и сърдито изражение на лицето му моментално се разнесе. Стоеше с отворена уста и гледаше празния си склад. Треперех от изтощение, но събрах сили да се изправя и предизвикателно казах с прегракнал глас:
— Ето. Превърнах всяка монета от твоите складове в злато.
Той отметна глава и ме погледна втренчено. Очаквах, че ще е разярен; вместо това изглеждаше по-скоро озадачен, сякаш нямаше представа какво да мисли за станалото, за мен. Бавно огледа среброто, натрупано в тунела, Шофер, хванал юздите на елените и клюмнал от умора, Флек и Цоп, огъващи се като върбови клонки на вятъра, и накрая пак мен. Бавно прекоси помещението, взе последната монета от пръстите ми и я счупи с голи ръце.
— Чисто злато е от начало до край — озъбих му се аз.
— Да — каза той безизразно. — Вярно е.
Остана така още известно време, а накрая разтърси глава и излезе от унеса си. Остави двете половинки на златната монета на перваза и ми се поклони, тържествено и изискано.
— Задачата е изпълнена. Ще те заведа в огрения от слънцето свят, както обещах, за да танцуваш на сватбата на братовчедката си. Задай въпросите си сега, милейди.
Учтивостта му ме обърка; бях се настроила за битка. Вместо това го гледах с празен поглед. Не можех да измисля въпрос. След малко попитах: